Докато простаците се кълнат само в името му, нека помислим за реалното му дело. Всяка година около 18-19 февруари се започва патетичното говорене за Левски. Превъзнасянето. Разбира се, нашият исторически герой, Апостолът на нашата свобода заслужава почит, но се боя, че тя отдавна е станала фалшива.
Прекаляваме с говоренето, а от това нищо не следва. На английски това явление си има название - lip service, буквално служба с устни. И дотам. Особено противно е, когато простаци си татуират Левски, Ботев или света Богородица някъде по телесата. Не, това не е патриотизъм. Това е подмяна на истинския Левски с фалшив. Истинският е много по-жив, необходим и рисков.
"Свята и чиста, и демократска република"
Васил Иванов Кунчев на два пъти е обиколил голяма част от българското етническо землище, за да организира революционни комитети. Твърдо е вярвал в правото на въоръжена съпротива срещу скапания, корумпиран, агресивен режим на Османската империя. Същевременно у него не е имало никаква омраза към обикновения човек от каквато и да е народност или религия. Съчетанието от убежденията му не е толкова удивително, колкото фактът, че днес мнозина от така наречените патриоти не успяват да поддържат същите човечни идеи, каквито е имал кумирът им. Днес много се говори за святата и чиста република, виждана от Левски. Но някак си все забравяме, че той я е нарекъл и демократска.
Отношението ни към Апостола на свободата може да се критикува от позиция на неговите заявени и изживени идеали. При това от различни посоки. Едни, както стана дума, удобно забравят, че неговата република е трябвало да бъде и демократска. Защото мразят демокрацията, а искат диктатура - докато Левски се е борил срещу диктатурата на една абсолютистка империя. Други пък също толкова удобно забравят, че Левски не е вярвал в петиции, комисии и лъжливо афиширана воля за реформи. Вярвал е в законната, морална, въоръжена съпротива. Вярвал е, че отчаяните времена изискват отчаяни мерки и че до святата, чиста (и демократска) република вече не може да се стигне по друг начин освен с въстание.
“Никому не се надявайте. Ако не сме способни да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни оcвободи, той ще напpави това, за да ни подчини отново в pобcтво.”
На това отгоре Левски не е смятал, че българите трябва да разчитат на нечия чужда помощ. Напротив, разчитал е на собствените сили на българския народ. Образование, национално Възраждане чрез училища, книги, вестници, читалища, Екзархия - да, чудесно, това са хубави неща. Еволюция вместо революция? Прекрасно. Но Левски видимо си е давал сметка, че еволюция в рамките на един прогнил режим би довела само до завист, рекет и репресии от страна на управляващите престъпници, тоест че еволюцията би била жестоко задушена. Той не е имал как да предвиди арменския геноцид, който по негово време е предстоял, но е знаел за вече отминалото хиоско клане. И като човек, който е разсъждавал трезво и задълбочено над историята и политиката, Левски е разбирал, че естественият завършек на националната еволюция в една враждебна среда е или посичането ѝ, или революцията. Затова е основал Вътрешната революционна (а не еволюционна) организация и е направил всичко възможно за постепенното натрупване на собствени сили за насилствено сваляне на османската власт поне в българските земи. Комбинацията от вяра в собствените сили, рационално, хладнокръвно планиране и трезва преценка за нуждите на организираното движение е това, което прави Левски не просто достоен за възхищение, а практически приложим и днес. Прави го опасен за мутри, ченгета и мекерета. Прави го крайно необходим за нас, честните българи.
Пряката цел на Левски сякаш не е била падишахът да бъде прогонен от Истанбул, нито освобождението например на Сирия, Хеджаз или Армения, които също са били османски провинции. Пряката му цел на пръв поглед се е изчерпвала именно с България. Но Левски вероятно си е давал сметка, че един успешен бунт винаги се превръща в карта, дръпната от основата на картонената кула. Основна характеристика на корумпираните режими е, че всеки успех срещу тях ги отслабва повече от предвижданото, тъй като силовите диктатури са вътрешно нестабилни и трудно понасят дори най-малкото поражение. Дали Дякона е предполагал, че една евентуално успешна българска национална революция би вдъхновила и други освободителни движения из империята? Не е изключено. Имал е достатъчно знания и опит, за да наблюдава включително и себе си, така че е осъзнавал влиянието на гръцкото и сръбското освободително движение върху българската кауза. Възможно е да е предвиждал влиянието на българите върху други поданици на османската държава. Може би затова е заявявал, че след успеха на националната ни революция би отишъл да се бие и за други народи.
Защото Левски не е смятал, че непременно ще загуби. Да, очевидно е бил готов на риск и евентуална саможертва, но нека не забравяме, че той се е стремял не към това да се превърне в нашата съвременна трагично-романтична икона под бесилото, а в успешен водач на въоръжена бунтовническа армия. Не е бързал. Планирал е. И е смятал, че победа може да има. Че от тази победа ще произлезе чистата, свята (и демократска) република. Че неговата собствена роля след победата би била отново да воюва. Ако този план се беше осъществил, Левски в още по-голяма степен би се превърнал в Джингиби, в един действителен демон на империята - по начин, който по-късно ще се окаже съдба на Лорънс Арабски. Струва си да помислим над този малко неочакван образ - оптимистичния Левски, обнадеждения Левски, този Васил, който работи за българската победа и за едно по-далечно продължение на борбата срещу лишената от основания за съществуване империя.
Сблъсквали ли сте се с израза, че днес не му е времето? Че времената са други? Че например самостоятелното действие за Съединението на България от 1885 (едва дванайсте години след гибелта на Левски), което е било успешно, не би могло да се случи днес, защото времето, времето, времето... Това е удобно заклинание, на което Левски е имал отговор. "То, времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме." Ето отговорът на всички наши съвременни колебания. Времето, подходящо за действия, никога не е даденост. То се създава. Успехът е единствената мяра за това подходяща ли е била епохата. А първата предпоставка за успех е волята.
"Когато се освободи България, за мен не остава вече работа помежду ви. Тогава аз ще отида в Русия и да съставлявам комитети, защото там макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече."
Ето какво би направил Левски днес. Комитети. И то не еволюционни. Подготовка за нова национална революция. На достойнството. Нова борба с поредната корумпирана, жестока, безчовечна империя в историята на Източна Европа. И след успеха, тъй като на изток от нас един смел народ вече (или отново) води същата борба за свободата си от една също прогнила империя, Левски би се сражавал за свободата не само на България, но и на Украйна.
Манол Глишев
за Фрог нюз
