Музикантите ни опряха до народа. Те поискаха той да свидетелства, че тях ги е имало, че са пели и издавали албуми. Нещо доста лесно, но само на пръв поглед.
Данчо Караджов, „Щурците” и останалите родни певци, рокаджии и инструменталисти са в дълбока заблуда. Докато са обикаляли страната и соцлагера и са опъвали жици по сцените, те са вярвали, че платените данъци и пенсионни осигуровки са отивали на сигурно място – в държавата. Сгрешили са. Както и много други българи, които днес живеят в мизерия, защото никой не казва, къде са изчезнали, стопили или са откраднати пенсионните фондове отпреди двайсетина години. Ако си реститут, но по някакви причина не можеш да си получиш имотите – имаш право на обезщетение. Ако обаче си работил цял живот и накрая искаш да получаваш изработената пенсия, ти показват среден пръст. Няма пари, вдигат рамене от години всякакви чиновници. Както казват в кварталната кръчма: за крадене винаги има, но за пенсии, здравеопазване и образование няма. Всъщност затова и няма...
Музикантите ни са унизени, то е ясно. Вероятно трябва да приемат своя кръст, както много други. Но те искат справедливост. Сигурно ще направят концерти и на тях ще съберат хиляди българи, които ще пеят хитовете им и ще ги подкрепят. Ще се появят и подписки. Медиите и те ще дадат едно рамо - от кумова срама. Големци, овъртолени в политически и властови облаги, ще дръпнат някое прочувствено слово – добре е за имиджа. Може дори да ги наградят – ордени, колкото щеш. И фотосесии ще има, както със спортистите шампиони, които после биват забравени. Някои политици ще се престорят на рокаджии и бунтари, ще си „спомнят” случки от време оно. Вежди Рашидов, наш министър драг, ще поглади брада и мелодраматично ще заобяснява, че трябва реформа в естрадата, рока, пънка, джаза, блуса и пр. Горещи сълзи ще опарят четината по лицето му, а от устата му ще се отрони признанието колко обича всички като братя и сестри. Накрая сам Бойко ще вземе думата, а след нея и решението: с нещо там да се помогне...
Разбират ли музикантите в какъв филм се вкарват? Разбират ли, че има сериозна опасност зовът им да бъде използван ловко за пиар или „благоротворителна” акция, окадена с кандилото на подаянието? Ще ги завлекат и в сиропирани риалитита като „Великолепната шесторка”, за да ги окайваме. Ще скандират имената им, ще пеят песните им, само и само да ги видят на колене. Върху покрусата и унижението им ще вдигнат рейтингите си.
Това ли искат музикантите и артистите ни? Съмнявам се.
Нужен е бунт: свиреп и категоричен. Да стане ясно, че държавата няма право да отстъпва от задълженията си. Да разберат дори и защитниците на всякакви права, че има унизени достойни хора, които се нуждаят от справедливост поне колкото кучетата, чувствителните мафиоти, мечките и върнатите от Франция цигани. Това, че били изгорели или загубени документите в „Концертна дирекция”, е пунта мара, лъжа, оправдание, повод за абдикация. На кой не му е ясно, че на някои хора музикантите са нужни единствено за озвучаване на партита с глуповати цицорести плеймейтки, за митинги и рязане на ленти на нови обекти, за ВИП сватби и кръщенета, за някой и друг „химн”. И да целуват ръце на спонсори.
А те, видите ли, искат да са свободни, горди и независими.
Каквото и да се случи след апела за съпричастност, важното е да не се спира дотук. Хората във властта трябва веднъж за винаги да разберат, че не са Леонсио, а всички останали - Изаура.
Всеки българин знае това, вижда го, чувства го, изстрадва го лично. Ако не подкрепим вас днес, все едно зачеркваме и своя живот. Сякаш не ни е имало, каквато може би е целта. И все по-малка става надеждата, че някой ще изкрещи „Баста!”. Защото всеки има свои грижи и не му е до другите. Защото оскотяхме, смалихме се, спаружихме се и се превърнахме в дупета за пълнене на политически колбаси. Полувкусни, полузаконни, полуфабрикати, получовеци... Но евтини. Хрус, хрус... Докато се опомним, ще ни изядат, подправени с горчица и кетчуп.
Затова ви подкрепяме! И не молете, а настоявайте. Нека им приседнем...
Frognews.bg
Георги Минчев го е казал в „Музикантска съдба” още преди време.
.....
Един скъсан блу джинс и една китара
за четвърт век на сцена това ми е кяра.
Но както казваше баща ми музикантска съдба,
благодарен съм му все пак че не ме разколеба.
Пък и важното в живота е приятели да имаш
и повече да даваш от колкото да взимаш.
Важното в живота това е любовта
а богатсвото и славата те са суета.
Музикантската съдба обаче не е за всеки
и наистина така е не по дискотеки,
а в мазето на Московска 5 най-добре
човек можеше истината сам да прозре.
Там по силата на някакви неписани закони,
ни водеха понеже носим тесни панталони,
но и не това беше големият ни грях
а че не бяхме като тях.
