Известна е историята на понтийския цар Митридат, чиято елинистична монархия се е съществувала на територията на съвременна Турция, който уж се опитвал да се направи неуязвим за всички отрови, като приемал малки дози на равни интервали от време; легендата разказва, че когато бил победен през 63 г. пр.н.е., той се отровил, но не умрял и трябвало да помоли стражите си да го убият. Сега знаем, че тази хитрост е ефективна за отровите, но не действа при отровите.
Днес тази мисъл ми се натрапва хиляди пъти: убийството на учител, убийството на деца, нарушаването на човешките права, дори геноцидът, предизвикват скандал първия път, малко по-малко втория, а после свикваш.
Ураганът се появява на първите страници на вестниците първия път, малко по-малко втория, още по-малко третия: свикваме да живеем в екстремни ситуации, без да мислим, че те са екстремни. И вече не сме възмутени, нито притеснени, когато те се влошат още повече.
Тогава, накрая, описанието на предстоящото бедствие е толкова реалистично, толкова повтарящо се, толкова присъстващо, че е достатъчно да позволи на човек да свикне с него, да спре да се тревожи за него, да го направи поносимо.
Ще приведа три примера от хилядите в настоящата ситуация:
Френски политически пример: възможността Марин Льо Пен да бъде избрана в Елисейския дворец след малко повече от четири години, считана дълго време от много голямо мнозинство от избирателите за недопустима, независимо от всичко, (до степен да гласуват за всеки кандидат, който й се противопоставя на втория тур), в крайна сметка така проникна в съзнанието на хората, че днес всички смятат идването й на власт за възможна, ако не и вероятна, хипотеза, която е напълно реалистична и в крайна сметка не толкова страшна: тъй като сме приели настъпването на тази ситуация във виртуалното пространство, в крайна сметка приемаме и възможността за нея в реалното.
Екологичен пример: като чуем, че сме заплашени от повишаване на температурата с два или повече градуса, това в крайна сметка се превръща в една хипотеза сред другите, с която свикваме да живеем, без да се тревожим от катастрофата, която тя би донесла. В резултат на това вече няма истинска загриженост за нарастващите емисии на парникови газове и почти никой не се възмущава от безкрайното увеличаване на субсидиите, отпускани на потребителите на изкопаеми горива, докато цените, които плащат за тях, са по-ниски от всякога.
Геополитически пример: Перспективата за война в Украйна ужаси всички на Запад, защото имаше потенциала да разпространи конфликта в други държави и можеше да доведе до използването на ядрени оръжия. Когато руските войски нахлуха, това дори беше основното притеснение.
След това, с разрастването на конфликта, с нарастването на характера на бойните действия и на използваните оръжия, все по-малко хора наистина се притесняваха от риска от преминаване от класически локален конфликт към глобален ядрен конфликт: това сякаш се превърна във възможен, ако не и вероятен сценарий, който се обсъждаше с интерес и любопитство и все по-малко с ужас.
Причините за това са хиляди: умножаването на частните и колективните притеснения, непрекъснатото повтаряне на едни и същи новини и едни и същи мрачни прогнози на повече или по-малко самопровъзгласили се експерти, затварянето на всеки човек в неговата лична сфера, умножаването на формите на виртуалност – всичко това подтиква всеки да разглежда реалността като спектакъл извън себе си, който в крайна сметка не е толкова трагичен и който, каквото и да се случи, човек ще преживее, както преживява медийната си симулация.
Това е много опасно. И би било голям провал на прогнозирането, ако то не е нищо повече от начин да се подготвят умовете да приемат непоносимото. За да избегнем това, не трябва да се отказваме от възмущението и бунта.
Трябва да продължаваме да повтаряме, че избирането на Марин Льо Пен в Елисейския дворец ще нанесе необратими щети на Франция, че повишаването на температурата с 3 градуса ще направи невъзможен живота на милиарди хора на планетата и че една ядрена война може да унищожи човешката раса.
И толкова много други неща, за които няма да има противоотрова, освен ако не се предпазим сериозно от способността им да вършат зло.
Жак Атали е френски икономист, финансист и философ. През 1991 г. става основател и първи ръководител на новата Европейска банка за възстановяване и развитие. Автор е на романи, есета и монографии, сред тях се откроява книгата „Евреите, светът и парите“, която е преведена и на български език.
Източник: БГНЕС
