Дълбока благодарност към всички руски, румънски, украински, финландски и други воини, загинали във Руско-турската война от 1877-1878 г. Русия през тази война е на страната на българите, които последни продължават да са част от Османската империя. Руските интереси за приближаване до проливите и налагане на руско влияние на Балканите, изиграва положителна роля за откъсването на България от империята на Високата порта.
145 години оттогава. 145 години се прекланяме пред руските освободители и издигаме паметници, кръщаваме улици и селища на тяхно име.
Но истината е съвсем друга. Признателността ще я има и трябва да я има. Но не в щедрите размери, с които възхваляваме Русия, за сметка на нашите собствени заслуги за българската свобода.
200 хиляди руски воини са напоили с кръвта си българската земя, загивайки за свободата на България. Това са думи на руската посланичка в София Елеонора Митрофанова по повод миналогодишния 3 март. Това не просто е невярно, това е умишлена лъжа. Тя е повтаряна десетилетия наред и е заела незаслужено място в съзнанието на много хора. Такава е целта на руската/съветската пропаганда. Да бъдем благодарни во веки веков и зависими също во веки веков.
Фактите говорят друго.
В Уикипедията на руски език много ясно е записано, че жертвите през т.нар. Освободителна война са 15 567 души. На територията на България загиват 11 905 човека, а на Кавказкия фронт – 3662 души.
Подобни са данните, които са официално описани от медицинските служби на руската армия. Дори се пояснява, че на много места дори не са разгръщани военни болници и лазарети, което води до смъртта на много ранени след водените сражения.
По данни на руските консули на българска територия след Руско-турската война от 1828-1829 г. над 120 хиляди българи са дали живота си в предишните войни на Русия с Турция. Това са българи, които са се включвали доброволно в руските военни кампании – около десет на брой преди да дойде ред на „нашата война“, завършила със Санстефанския договор. В тези войни независимост извоюват/получават Гърция, Сърбия, Румъния, Босна и Херцеговина и пр. Но не и България. Това трябва да се знае и помни.
Както и че българското население не е чакало смирено някой да му поднесе свободата на тепсия. Въстанията – преди Априлското – се редуват едно след друго. Нещо повече: от доклади на руски дипломати и военни съгледвачи през 1830-те години, в България е готвено мащабно въстание, което е трябвало да избухне в Стара Загора, Велико Търново, Ловеч, Плевен, Видин, Враца и други райони. По нареждане на външно министерство при императорския руски двор, руските пратеници по нашите земи са възпрели избухването на бунта с мотива, че моментът е неподходящ и Русия няма намерение да подкрепи подобна масова военна изява… Всичко това е описано в докладите на руските представители в различни вилаети на Османската империя.
Априлско въстание! Българската величествена, трагична и кървава епопея.
За по-малко от месец на подем към свобода и люти битки с турски войски загиват около 30 000 души. При население по онова време около 3,5 милиона.
За сравнение в Гражданската война в САЩ, известна още като войната между Севера и Юга от 12 април 1861 – 9 април 1865 г., общо 4 години, загиват 68 хиляди души. По онова време населението на Щатите наброява над 30 милиона.
Общо през периода на Февруарската и Октомврийската революции (определяни днес от много историци като преврати…) от 1917 г. са дадени около 4000 жертви. Много, много повече са избитите през последвалата гражданска война, като най-смъртоносна е жътвата по време на „червения терор“ и „белия терор“… Но в случая говорим за война, в която руснаци убиват руснаци.
Роден съм и съм израснал в Плевен, наричан от мнозина и до днес "град на българо-руската бойна дружба". Клише е, но истината е, че и аз като останалите плевенчани изпитвам човешка признателност към всички, които са загинали в боевете за Плевен, Гривица, Долни Дъбник и пр. Родът ми е свързан с този период от войната. И това ще се помни - поне още едно-две поколения. Макар да не съм съвсем убеден. Но патетиката, напомпаните речи и клетви за вечна дружба и пр. ми идват в повече. А и не ми е приятно непрекъснато да ми повтарят, че трябва да бъда благодарен и това да се вменява като някакво задължение или даденост. Благодарността е светоусещане и осъзнато чувство.
Българското Възраждане е може би най-светлият, но и най-трагичният период в цялата ни история. Изключвам падането на България под османско владичество, плод на множество обстоятелства, не всички в полза на управлявалите тогавашна България.
Целият 19 век – а и преди това – българите не са били смирено племе, примирило се с трагичната си съдба. Съпротивата е избухвала в различни краища, в села и градове, в Балкана и къде ли не още. Хиляди българи са загинали в освободителните движения на Крит, Гърция, Сърбия, Босна и на още десетки места. Воювали са като тигри в състава на руски части срещу турската армия в не една и две войни. Дори не знаем за всички тях, да не говорим за имената им.
Те са напоили с кръвта си българската свобода. Няма да изброявам най-големите от тях – знаете ги, надявам се! И все пак: Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Караджата… Не знаем дори къде са костите на много от тях.
И няма техен паметник, пантеон в българската столица! Край тях да минават всички българи, чужденци и политиците ни, когато отиват в сградата на най-висшия орган на държавата – Народното събрание. Децата от малки да знаят къде са великите българи. Вместо това, откъдето и да минем през София, Пловдив, Варна и други градове, неизменно сме обкръжени от улици и паметници с руски/съветски имена. Да прощавате, но това е някаква извратена признателност.
По тази тема тепърва ще говорим, спорим и показваме премълчавани доскоро доказателства.
3 март. Важна дата, но не е нашият празник. Свободата е начената в десетките бунтове и въстания и издигната във висинето с байрака и величавия надпис: Свобода или смърт! Те освободиха България! ТЕ!
Всичко друго са чужди сметки, преговори, договорки и интереси. Затова в нито една друга балканска държава няма национален празник, посветен на някоя от руско-турските войни.
Затова ще припомня за пореден път думите на Караджата, когато той и четниците са обградени от всички страни: Една кръв ни остана, и една земя да я попие!...
145 години стигат!
Огнян Стефанов
