Ако партийните централи превключат рано на предизборен режим, през декември 2011 изпадаме в тежка политическа криза
Румяна Коларова, политолог
Когато се правят прогнози за предстоящия политически сезон септември 2010 – юли 2011 година възможни са няколко гледни точки:
- да си спомниш какви са били приоритетите в предишния сезон, кои важни задачи са останали неизпълнени и да предположиш, че политиците (и управляващите и опозицията) ще се заемат с тях;
- да предположиш, че след като през ноември 2011 година предстоят президентски и местни избори, то цяла година и три месеца политиците ще действат все едно са в предизборен период;
- да предположиш, че след като правителството се е окопитило, то ще се заеме с важните стратегически промени за страната;
- да си спомниш, че в България през последните двадесет години началото на всеки политически сезон се отбелязва с избухването на един или няколко политически скандала.
Сигурно това не са всички възможности.
Но началото на сезона вече се състоя и то ни напомни, че политическия живот е шарен, че партиите и политиците са различни и всеки започва сезона, както мисли, че му е изгодно.
Бих започнала с две банални твърдения:
1. Събитието, което ще остане зад кадър през целия сезон, са местните и президентските избори, политиците ще си мислят за тях (можи би партии като РЗС и НДСВ ще правят само това и ще го правят непрекъснато), но дневния ред в институциите на властта (парламент, министерски съвет, министерства, общини, областни управи) ще налага решения, които нямат нищо общо с изборите. Да взимат решения и предприемат мерки, които се смятат за противопоказани в предизборен период не би трябвало да е чак толкова голям проблем за управляващите, защото през месец август 2011 година и избирателите и медиите неизбежно ще забравят всичко лошо.
Проблемите биха възникнали, ако цяла година управляващите си мислят само за изборите. И опозицията, която е уверена в ситуационното си предимство, и управляващите, които са изправени пред много закъснели и много неотложни реформи трябва да си спомнят политическия сезон септември 1995 – юли 1996 година.
Затова много важно за този сезон ще е доколко основните партии и институции ще съумеят да отложат предизборната кампания. Колкото по-ранно партийните централи превключат на предизборен режим, толкова по-сигурно е, че през декември 2011 ще изпаднем в тежка политическа криза, а защо не дори катастрофа.
2. Сезонът неизбежно ще бъде странна амалгама от стратегически ходове и политически мелодрами и интриги. Знаем добре, че някои родни политици са скандалджии по нрав. Но също така знаем, че същите хора са скандалджии и по политическата си природа. Банален факт е, че партиите и политиците, които са стратегически губещите са по- склонни да разиграват драми и агресивно да се включват в зрелищни и привличащи вниманието политически сблъсъци. Скандалите и мелодрамите, ефектните полемични нападки и медийни „изцепки” са най-силното оръжие, с което губещи в дългосрочен план „размътват водата” и привличат вниманието и дори подкрепата на част от избирателите.
Затова много важна за този сезон ще е връзката между стратегии и интриги. От тази гледна точка първенец в използването на мелодрамата и интригата естествено е да бъде РЗС и съответно нейният лидер Яне Янев. Вторият стратегически губещ, който рутинно търси политически дивиденти от скандалите е АТАКА и съответно нейният лидер. В политическата си младост тази партия черпеше сила от показните медийни изяви, интересно е дали няма да ги предозира, когато навлиза в своя заник.
„Новите” партии, които разчитат на протестен вот силно губят електорат след сезон и половина в политиката. При НДСВ стопяването на подкрепата гарантира два мандата в управлението. АТАКА имаше късмет да не влезе през първия си парламентарен мандат във властта. Но вторият вероятно ще има много тежки ефекти, които социолозите регистрираха още преди година, но политически те няма да станат видни преди ноември 2011. Със сигурност АТАКА избра за начало на сезона тактиката „скандали на всички фронтове”. Радикалните популистки партии са като котките – някои имат седем живота. Със сигурност няма анализатор, който предварително да познае каква е „свръхдозата”скандал, която може да ускори политическия край на тази партия и каква е „лечебната доза”, която ще гарантира успешното преминаване през бурята на изборите.
Но ако трябва да приключим с кръга от хора, които търсят интригата и мелодрамата, тук ще се подредят и отделни политици на ГЕРБ. Божидар Димитров е типичен пример. Той стана стратегически губещ след решението на парламента да не избира за председатели на комисии бивши агенти на Държавна сигурност. От тогава публичните изяви на министърът без портфейл се движат по онази невидима граница на баланса между най-голямата „лечебна дози” и „свръх зоза”. Поредната му публична изява дори изпревари началото на сезона.
Логично е да се очаква, че стратегически печелившите партии ще избягват остри политически сблъсъци. Може да намерим потвърждения във встъпителните слова на двете безнадеждно опозиционни партии, каквито са БСП и ДПС. Защото в кризисна ситуация няма национално отговорен политик, който не би декларирал, че желае успех на управляващите дори когато е в опозиция. Защото успехът на правителството на ГЕРБ означава излизане от икономическата криза в България, означава още ръст в усвояването на европейските фондове, означава ефективна и успешна реформа на съдебната и на здравната система. Няма отговорен политик, който да каже, че не иска това. Но успехът на ГЕРБ означава и поне още четири години престой в опозиция на БСП и ДПС, и което е още по-неприемливо за тези партии – голяма загуба на предстоящите местни и президентски избори.
Що се отнася до една от „вечните” стратегически задачи в българския политически живот – създаването на ефективна съдебна система интересно е, че макар ГЕРБ да заявиха приоритетността на съдебните реформи, успехите или провалите им в тази сфера няма да имат съдбоносни значения за политическото бъдеще на управляващите. Защото по отношение на съдебната система и политици, и избиратели нямат сетиво да усетят промяната. А съдебната система се е превърнала в хронична болест, към която сме привикнали и която не генерира усещане за криза в избиратели и политици.
Съвсем различна е ситуацията със здравната система, защото тя очевидно е пред разпад, вече генерира хаос и непрекъснати кризи. Защото в сферата на Здравеопазването вече много силно започват да действат обективни фактори, които са извън контрола на правителството. Единият от тези обективни фактори със сигурност е бюджетният дефицит – силно ограниченият финансов ресурс, които е ситуационно зададен, защото всички знаем, че има и излишък в Здравната каса, но волята на управляващите е той да не бъде изразходван. Вторият фактор е натискът на пациентските организации, който въвежда нова страна, която има много силна чуваемост в обществото. Тъй като в действащите в момента уредба на здравната система пациентите, като че ли са забравени. Но точно тези две обективни дадености пораждат двете големи опасности при реформирането на Здравната система. От една страна, е опасността да не се уцели точния баланс при използването на финансовите ресурси. Защото е очевидно, че тук не става дума за дефицит, а за твърдо политическо решение да не се използва всичкия наличен ресурс. Втората голяма опасност е да се въведат промени само реактивно – с оглед само на най-силно чуваемите и уязвими групи от пациенти, лекари, лечебни структури. Безспорно онкоболните и децата с особени нужди привличат общественото внимание и пораждат силни симпатии и подкрепа. Но изострената чувствителност на гражданите към тази група, не означава, че те са единствената група болни, за които трябва да се изразходват най-много средства или болните с оглед, на които трябва да се структурират приоритетите. Не искам да кажа, че онкоболните не трябва да са приоритет, но здравеопазването е такава сфера, в която баланса между различните групи пациенти е изключително сложен. Едва ли онкоболните са по-голяма група, отколкото да речем групата на сърдечноболните или групата на болните от диабет. Има много други хронични заболявания, които изглеждат безобидни, но могат да се окажат точно толкова страшни не само за здравето, но и за живота на голяма група от хора.
Другите два важни приоритети за сезона са бюджета и изборният кодекс. При тях много голяма е ролята и значението на експертите. Там добрите решения са експертните решения. Много малък кръг са хората, които могат компетентно и почтено да оценят законопроектите, както за нов бюджет, така и за нов изборен кодекс. В тези две сфери са възможни бързи и ефективни решения, както са възможни и манипулативни решения, за които не само гражданите, но и коментатори и анализатори няма да имат сетиво и могат да се окажат не достатъчно компетентни, за да разберат преди да бъде приет един законопроект къде са неговите слабости. Още повече, че и в двете сфери реалните процеси много често изненадват дори и най-големите експерти.
Затова парадоксът е, че по най-важните, въпроси на политическото бъдеще на България подкрепата за политическите решения на управляващите ще зависи не от стратегическия избор, а от политическата интрига и мелодрама.
Развръзката от тази смес от стратегии и интриги, реформи и мелодрами ще стане ясна далеч след края на сезона. Със сигурност и след изборите. Освен ако не сме свидетели на катастрофален сценарий, който обикновено никой не може със сигурност да прогнозира.
