Докторът на политическите науки Григорий Голосов продължава поредицата от статии за бъдещето на Русия след Путин. В последните текстове той говори за руската опозиция - нейните възможности, перспективи и шансове да дойде на власт. Това не е лесен разговор, защото политическите противници на режима вътре в Русия са принудени да действат нелегално, а емигриралите не могат да участват пряко в политическия живот на страната.
Но ключовият въпрос е стратегията им за войната с Украйна. На пръв поглед тук всичко е ясно: ако си опозиция на Путин, значи си за победата на Украйна. Според Голосов обаче от гледна точка на борбата за власт - политическата цел на всяка опозиция - е контрапродуктивно да се желае военното поражение на Русия. Ето неговите аргументи.
Политическото развитие на Русия до голяма степен ще зависи от ролята на неконтролираната от Кремъл, тоест истинската политическа опозиция. Очевидно трябва да започнем с опозицията, която действа вътре в Русия, но за нея няма много какво да се каже. Не защото е напълно унищожен - тази цел на режима все още не е постигната - а защото е толкова дълбоко под земята, че оценката на мащабите и перспективите му днес е непосилна задача за наблюдател.
Поне от 2018 г. насам опозиционната дейност в Русия се свързва предимно (макар и не изключително) с дейността на структури, свързани с Алексей Навални. След като тези легални структури бяха признати за екстремистки (2021 г.) и техният лидер беше включен в списъка на екстремистите и терористите (2022 г.), организационната мрежа на Навални, претърпяла значителни загуби, отчасти премести дейността си в чужбина и отчасти, очевидно, премина към подземно положение. По дефиниция тази разпоредба е такава, че дейността на включените в нея организации не само не може, но и не трябва да бъде прозрачна. Екипът на Навални използва своите интернет ресурси, за да информира обществеността за работата си в Русия, доколкото сметне за добре. Няма какво да добавя към така предоставената информация.
Въз основа на тази информация общата ми оценка е, че работата е в ход, но това е само началото на нов път, ако под „стар път“ имаме предвид придържането към изключително легални форми на дейност, което винаги е било характерно за структурите на Навални. Ъндърграундът не беше техен избор. Ъндърграундът е изкуствена реалност, създадена от руските тайни служби в търсене на естествена за тях оперативна среда, укроена по съветски образци, а сега и като извинение да държат далеч от фронта значителна маса боеспособни и обучени хора. . Може би политическата власт, която санкционира точно този обрат на събитията, ще трябва да плати цената си в бъдеще. Но това е проблемът на властта, за който ще пиша в други статии от моя цикъл.
Малко по-прозрачна (главно поради съдебните хроники) е индивидуалната протестна активност. Хората, решили да го направят, са изложени на колосални опасности. Това е смел и благороден избор, достъпен само за тези, които просто не могат да направят друго, а по дефиниция не може да има много такива хора. Човек е поразен от лицемерието на някои чужди наблюдатели, които, докато са на безопасно разстояние от репресивната машина на режима, очакват (и дори, учудващо, изискват) героизъм от тези, които остават на една ръка разстояние от нея. Тук обаче не трябва да говорим за лицемерие, а за липса на елементарна морална чистота.
Възможностите за легална опозиционна дейност в Русия вече са сведени практически до един тесен и непрекъснато свиващ се сегмент – изборите. Режимът запазва електоралния си компонент, макар и в крайно отслабен, карикатурен вид. Той не иска да се откаже от него, тъй като е уверен в способността си да контролира напълно тази област. Още тази година Русия е изправена пред десетки предизборни кампании на регионално ниво и стотици на местно ниво, а през 2024 г. ще има и критични за режима президентски избори.
Състоянието на руските избори е такова, че почти не остават прозорци за опозиционна дейност на тази арена. В частност, рязко намаляха възможностите за провеждане на преобладаващата през последните години опозиционна стратегия „Умно гласуване“. Смятам, че ако по-рано гласуването за кандидати от голямата тройка на системната опозиция беше сериозен проблем за опозиционно настроените избиратели, сега този проблем стана психологически непреодолим.
Сега основният път се очертава да бъде номинирането на кандидати за общински избори и активното провеждане на техните кампании до момента, в който властите ги спрат. Последният опит показва, че малцина ще стигнат до гласуването в деня на изборите. Очевидно е също, че всеки, който реши да поеме по този път, ще бъде изправен пред сериозни опасности. Пренебрегването на тази тактика обаче означава да се пропусне рядка и по принцип доста важна възможност от гледна точка на дългосрочно въздействие върху руската политика.
Един от полезните аспекти на избирателния активизъм е, че той позволява поне известна степен на политизиране на гражданската активност на обикновените хора. Тази дейност продължава в Русия, макар и в много по-малък мащаб, отколкото, да речем, в Китай. Китайските власти, за разлика от руските с техните страхливо-невротични реакции, не са склонни да търсят смъртоносна заплаха под всеки храст. Макар и неохотно, те допускат неполитически протести по различни поводи и освен това понякога отговарят на исканията на активистите. Пример са последните протести срещу анти-COVID ограниченията. Китайските граждански активисти като цяло приемат тези правила на играта и се опитват да стоят далеч от политиката.
Смятам, че подобно отношение не е чуждо на малкото руски граждански активисти. Най-ефективните граждански структури в Русия, според моите субективни наблюдения, все повече напомнят формации, които в съветско време се описваха с понятието „блат“, но с по-изразени социални функции. Това са неформални мрежи, формирани главно на принципа на личното приятелство, които на местно ниво са в състояние да поставят общи цели (например свързани с подобряването на териториите) и след това доста успешно да ги реализират.
Границите между такива неформални мрежи, независими граждански групи и групи, създадени и контролирани от властите, са доста тънки. Оттук и колосалната сложност на задачите, свързани с използването на потенциала на гражданското общество за целите на политическото преустройство. Надеждите за гражданска ангажираност като ключ към демократизацията, характеризиращи 90-те години, са изчезнали. Трябва също да се отбележи, че гражданските групи са разнородни по своите идеологически ориентации. По принцип дейността в подкрепа на „СВО” също е гражданска и не е задължително да се контролира от държавата, а (поне засега) има изключително лоялен характер.
Значителна част от руската опозиция е базирана в чужбина и не извършва никаква дейност в Русия, освен въздействието върху общественото съзнание. Не съм склонен да подценявам значението на тази дейност, но ще отбележа, че тя не винаги е продуктивна. Понякога съдържанието му до такава степен хармонира с основните теми на руската държавна пропаганда, че заедно създават точно онази картина на света, която руските власти биха искали да наложат – и то доста успешно – на обществото. В тази връзка бих искал да се спра на две грешки, които според мен са особено пагубни в контекста на настоящата политическа ситуация.
Първата от тези грешки е пълното, до степен на неразличимост, отъждествяване на целите на опозицията с цел военно поражение на руския режим. Строго погледнато, ако говорим за опозиция, то нейната основна цел трябва да бъде борбата за власт, а не постигането на някакви външнополитически насоки. Фокусирайки вниманието върху военното поражение на режима, опозицията всъщност признава липсата на потенциал за постигане на тази цел и по този начин изпада в логическо противоречие, което не може да убегне от вниманието на гражданите.
Идеята за „побеждаване на собственото правителство“ никога не е изплащала дивиденти на поддръжниците си. Опитите на Владимир Ленин да наложи такъв лозунг за Цимервалдската конференция, събрала най-радикалните фракции на международното социалистическо движение по време на Първата световна война, се провалят. Мнозинството от участниците в конференцията одобриха антивоенния манифест, който се основава на проекта на Леон Троцки. Манифестът съдържа разпоредба за "мир без анексии и обезщетения", която след Февруарската революция се превръща в основен болшевишки лозунг по въпроса за войната. Вярно, договорът от Брест-Литовск, който в крайна сметка беше подписан с Германия, далеч не съответстваше на този лозунг по съдържание, но по това време болшевиките вече бяха на власт.
Скорошен исторически пример е съдбата на левицата в Иран. Лявото играе значителна (според някои наблюдатели решаваща) роля в пика на Ислямската революция. Те бяха много популярни в страната. След революцията аятоласите успяват да смажат лявото движение. Най-силната му фракция, Mujahedin-e Khalq, се премести в Ирак през 1986 г., който тогава водеше война срещу Иран. Организацията влиза под егидата на Саддам Хюсеин и извършва въоръжени нападения от територията на Ирак до територията на Иран. Това доведе лявото движение до пълна дискредитация в очите на хората в страната. В съвременен Иран има доста жизнеспособна опозиция, но сред участниците в нея няма левичари (с изключение на някои етнически групи).
Далеч съм от мисълта, че трябва да се преразгледат външнополитическите насоки на руската опозиция. Поставянето им в центъра на политическата програма обаче е контрапродуктивно и води до второ, не по-малко сериозно заблуждение. Ако опозицията може да спечели само в резултат на военното поражение на режима, то тя може да дойде на власт и само защото я получава от външен победител. Независимо дали ни харесва или не, това се нарича „окупационна администрация” и никоя нация няма да приеме такава перспектива с радостни чувства. Чуждестранната опозиция не би могла да направи по-добър подарък на руската пропаганда от такова възприемане на собствените си перспективи, дори и да се стараеше много.
Всъщност това е опит да се заобиколи по някакъв начин този проблем, който изглежда като разсъждения за неизбежния колапс на Русия, издържан в логиката на „така че не се хващайте на никого“. Но вече писах за това. Сега ще ви разкажа за нещо друго. Смятам, че фокусирането на вниманието върху военното поражение на режима до голяма степен се дължи на факта, че основната аудитория на руската опозиция в чужбина станаха имигрантите. Съответно проблемът, който се решава с тази реторика, е свързан с необходимостта да се защитят имигрантите от подозрително и враждебно отношение в новите им страни на пребиваване. Като цяло, това е, до което се свежда идеята за „добрите руснаци“.
Сама по себе си подобна идея може да бъде доста продуктивна. Много имигранти вероятно имат проблеми с преместването в страни, където репутацията на Русия е, меко казано, опетнена. Тъй като в чужбина има организирани структури, които могат да помогнат за решаването на тези проблеми, тяхната помощ за имигрантите може да бъде полезна от много гледни точки. Мога също да предположа, че благосклонното отношение на западните правителства е важно и за самите руски политици в чужбина. Но ако говорим за приоритети, струва ми се, че чуждестранната опозиция трябва да формулира подход към трансформациите в Русия, който в максимална степен да бъде отвлечен от външни фактори. Иначе това не е опозиция, а емигрантски синдикат.
Григорий Голосов
Сп. Холод - превод Фрог нюз
