Президентът ни е сърдит. Вижте му лицето, когато говори пред камери. Гледа лошо, мрачен е. Прилича на човек, на който са му изяли десерта, както би казал някой.
Защо? Ние, избирателите ли някъде сбъркахме?
Тези мисли вълнуват много хора. Какво направихме ние за него и какво той за нас? Какво не направихме? Къде се разминахме?
За първия мандат решаващо бе гласуването на БСП и левите хора. Близо 2 години Румен Радев навлизаше в новата роля и професия. Стараеше се, няма спор.
И тогава дойде Гешев. Не само дойде, а изпрати щурмова група, която влезе на „Дондуков“ 2 и изтараши кабинетите на негови съветници. Някои прибра в ареста с тежки обвинения. Публикувани бяха СРС-а и направени коментари, които излизаха не само от рамките на закона, но и от тези на приличието.
Немалко медии го защитиха. Това можехме, това направихме.
По същото време народът се изля по площадите и поиска оставките на Борисов и същия Гешев. Хората яростно изреваха: „Мутри вън!“
И президентът включи на пета скорост. Излезе с вдигнат юмрук, това се хареса на протестиращите и те му дадоха подкрепата си, поне немалка част от тях. Президент, който застава на страната на справедливи искания, печели доверие. Хуан Перон в Аржентина е владял този похват до съвършенство. Имал е до себе си и Евита Перон. Дали Десислава Радева се е вживяла в ролята на Евита е друг въпрос.
И това направихме да Радев.
Властта на Борисов и мафиотско-олигархичното управление бе разклатена. Това също го направиха хората за Радев.
Първото негово служебно правителство в тази ситуация получи обществена подкрепа. И заряд, енергия, вяра за промени.
Това също бе труден граждански подарък, но Радев и него получи.
Заредиха се кратки парламенти, интриги, политически войни. В това време той редеше служебен кабинет след служебен кабинет. Не сме искали, но се оказа, че и това му даваме, което някои познавачи на властта започнаха да калкулират в огромни ползи и влияние.
Дойде гласуването за втори мандат. Дори десни хора го подкрепиха. Това бе страхотен жест. Не знаем дали е оценен, но е факт.
И тогава връзката президент – граждани започна да изтънява, да се прокъсва.
И започнахме да се питаме: Какво става? Какво ни дава Радев, защото не съществува вариант само да получаваш.
Даде ни чувството, че държавният глава може да бъде солидарен с обществените интереси, а не с тези на властта, на различни кръгове, дори на такива от средите на мафията.
Върна ни надеждата, че в битката с корупцията и криминализиращото се управление не сме сами и може да постигнем ако не победа, поне сериозен напредък.
Освен това показа с поведението си зад граница, че вече няма да се срамуваме за страната си.
Заяви, че евро-атлантическия избор на България е необратим.
Инерцията от гражданските вълнение през 2020 го носеше на гребена на вълната. Защото вярвахме, че е гарант онова управление на ГЕРБ, Борисов и техните кръгове да не се връща повече.
И тогава Русия нападна Украйна. Нападна я вероломно, както терористи взривяват автобус, за да покажат че са силни и могат да правят, каквото поискат.
И нещата се промениха. Неочаквано за едни, абсурдно за втори и очаквано за трети.
Оттогава президентът Радев започна да гледа лошо, да ни кастри в словата си по различни поводи. Започна също да ретранслира кремълската пропаганда опорка по опорка.
Получи се известно обществено объркване. След което нещата си дойдоха на местата.
Радев е доволен от подкрепата на онези кръгове сред населението, които изповядват непоколебимо русофилство, независимо от обстоятелствата и фактите. Русофилството в тези среди премина в путинофилия и категорично противопоставяне на „колективния Запад“, омраза към САЩ и към всички, които са на страната на жертвата Украйна.
Използвайки националните интереси като смокинов лист, държавният глава се изправи срещу избора, направен с влизането ни в НАТО и ЕС. Твърди, че не е така, но с всяко свое действие и изказване доказва обратното. Тезата, че сме „Троянския кон“ на Русия в евро-атлантическите структури, стана факт. Въпреки позицията на повечето българи тук и почти на всички българи в чужбина. Замириса на агитация за проповядвания от Путин „русский мир“ и бленуваната от него Евразия.
Това, че много от нас не прегърнаха неговата агитация да хванем в различна от евроатлантическата посока, го нервира.
Още повече го ядосват намеците и откритите критики, че някои от хората, с които се е обградил, усвоиха със скоростта на светлината, Борисовите рекетьорски практики. Бизнесмени останаха изумени от смелите набези и натиск върху тях от определени персони.
Фактът, че Петков, Василев и техни сподвижници се еманцепираха от него, го накара да забрави за добрия тон и дипломацията.
Така се стигна до лошото му настроение и раздразнение от усещането за топящо се доверие. Да, мандатът му е гарантиран (импийчмънт много трудно и се реализирал), но му се изплъзна „народната любов“, в която толкова много обичат да се къпят деспотите.
Именно в такива ситуации започва да се промъква подличко страхът. Няма в историята управник, който да се е избавил от това чувство и да не е платил цената за него.
Дадохме му много. Но не получихме очакваната подкрепа за реформи, справедливост и благополучие.
А е толкова просто: не искаме да сме матрьошки. И си искаме десерта.
Ще припомня, че аржентинците са носели на ръце Хуан Перон, но той в крайна сметка се оказва не този, за който са го приемали хората. И му се налага да се спасява в чужбина от народния гняв. Перон също е бил генерал…
Огнян Стефанов
