Защо вече толкова пъти ходим на избори, а в България нищо не се променя? Дали политиците не разбират какво искат хората? Или няма достатъчно партии? Има една причина, която изглежда неоспорима. И все пак, кой е виновен?
Вече цяла година и повече дори, различните видове анализатори се мъчат да разгадаят поради каква невнятна причина докъм две трети от имащите право на глас в България не са пожелали да гласуват на изборите през октомври 2022 година. (При общ брой на избирателите в списъците – 6 620 820, гласувалите са 2 601 900).
Всъщност дори не се мъчат особено да разберат. Причината се натрапва от само себе си. Идва наготово – лесна, удобна и дори многофункционална. И най-вече проста. Толкова проста, че всяко задълбочаване в истинността ѝ изглежда неуместно.
Една невярна причина
„Политиците на успяват да привлекат гласовете на въздържалите се от гласуване“ – ето я най-често изтъкваната причина. И може би единствената, обсебила общественото ни пространство. Тя е толкова всеобхватна, че изглежда неоспорима. Има само един недостатък. Не обяснява нищо. А освен това не е и вярна.
„Политиците са далеч от народа, не разбират неговите искания и затова не успяват да привлекат гласове“ – повтарят повечето анализатори постоянно. Това обаче не е вярно. Политиците много добре знаят какво искат хората. Познават и безпокойствата и страховете им. Дори злоупотребяват с тези безпокойства и страхове. Някои ги насаждат користно с лъжи и нелепи изявления, като това за фалита на държавата например.
Не е случайно и това, че в политическите обещания на партиите на първо място винаги се поставя овладяването на инфлацията. Което значи, че партиите откликват на хорските тревоги, ако не с действия, поне с обещания.
Представени са всички възможни интереси
И не е вярно това, че негласуващите не са намерили свое политическо представителство. В българската политика са представени всички възможни политически разцветки, а партиите отразяват всички възможни обществени нагласи.
Има и десни, и леви, и крайнолеви, и крайнодесни партии, има и център ляво, и център дясно, има партии „за Русия“ и „против Русия“, „за еврото“ и „против еврото“, „за Европа“ и „против Европа“, „за вето“ на влизането на Македония в ЕС и „против“ това вето, има и „за излизане от Европа и НАТО“, има и партия за връщане към времената на Тодор Живков (Социалистическа партия „Български път“).
Няма само партия с джендърска идеология, може би защото такава идеология няма, а може би и защото малцината български политици с либерални разбирания се притесняват да ги изявят. Което не пречи в посланията на поне две български партии (една лява, а другата много дясна – или поне за такива се представят) да присъства тъкмо борбата срещу нещото, което го няма.
Политици, които знаят какво се харесва на хората
Друго обстоятелство, което анализаторите и журналистите сякаш забравят, е, че поне десетилетие България беше управлявана тъкмо от човек, който разбираше „болките и страданията“ на хората, защото беше „прост като тях“. България значи има богат опит точно с политици, които ревностно откликват на общонародните щения.
Така че в българската политика бяха представени всички видове обществени нагласи, бяха избирани всякакви видове политици и политически водачи – България беше управлявана и от цар, и от пожарникар, и от комсомолски секретар и от човек с „едно вишо“ образование и от човек с две висши даже. От премиер, написал две-три книги, и от друг, толкова прочел.
Всички са маскари?
Всички видове политици обаче, всички видове партии, всички видове политическо поведение и политически действия, бяха включени във вездесъщото, всеобщо, всеобхватно и най-често укорно определение „политици-ТЕ“. Каквато и несрета да сполетеше обществото ни, винаги отговорни се оказват „те“ – политици-Те. Не отделни политици и не отделни политически действия, а всички Те накуп.
От което обществото ни започна да ги възприема като някаква отделна политическа каста или прослойка – като особен вид хора, едва ли не, чиято основна цел е да лъжат и да крадат, тъкмо според байганьовското разбиране, че „всички са маскари“. Пък и за журналистите беше лесно да разобличават не отделен политик и неговите действия, а политиците въобще. Без никаква опасност някой да се разсърди.
От подобни обобщения извличаха и извличат изгода тъкмо онези политици, които наистина лъжат и крадат, защото така се оказва, че те са като всички останали и няма за какво чак толкова да бъдат укорявани и обвинявани. Точно на тях им е изгодно и рехавото изборно участие. Изгодно е също и на онези популисти, които се обявяват против „политическата класа и политическата система“.
Изборът на негласувалите
И точно това съвсем неоправдано поставяне на политиците в един кюп, в една особена, отделена от обикновените хора, прослойка е една от основните причина хората да се въздържат от гласуване. С довода: „няма смисъл да се гласува, „политици-Те“ са си такава, ние нищо не можем да променим“.
А политиците на промяната би трябвало да убедят онези, които отказват да избират, че действително няма нищо да се промени, но не ако гласуват, а ако не гласуват. И че изборът на негласувалите е липсата на промени.
Иво Беров, Дойче веле
