Политологът Божидар Колов посочи в интервю за ФрогНюз, че въпросът с остатъчната легитимност на основните партийни играчи е ключов, защото той ”се дължи най-вече на добре развити клиантелистки мрежи и/или на култивираната през социалните мрежи култура на запалянковщина.”
Как ще коментирате спиралата от парламентарни избори, в която се намираме?
Изборната спирала се дължи на дефицита на легитимност на партиите и институциите. Партиите не са провидени като представители на различните обществени интереси, а институциите се разглеждат като поле за борба между елитите. Остатъчната легитимност на основните партийни играчи се дължи най-вече на добре развити клиантелистки мрежи и/или на култивираната през социалните мрежи култура на запалянковщина. Последната категория е особено важна на невъзможността на парламентите през последните две години да съставят стабилни правителства.
Ако единственото доверие, на което могат да се „радват“ партиите е доверието на идеологизираните им привърженици, то не можем да очакваме продуктивно сътрудничество между различните партийни „състави“. Тук по-важно се явява разграничаването от другия, отколкото търсенето на решения. „Национален отбор“ липса, защото е изпразнен от смисъл.
Погледнато отстрани изглежда, че колкото по-неадекватни стават политиците с времето, толкова по-взискателни стават избирателите. Истината, обаче, е друга. Представителната ни демокрация отдавна не работи нито в посока на представителство, камо ли към народовластие. От години наблюдаваме замяната на съдържателния разговор за политика с шумно състезание по морализъм. Политиците не се съревновават в защитата на конкретни обществени интереси, а в това да демонстрират колко непочтени са техните опоненти.
Какви са Вашите очаквания след 2-ри април – възможно ли е страната да има ново правителство или след няколко месеца парламентът ще бъде разпуснат?
В политиката почти всичко е възможно. Въпросът е дали е важно. Струва ми се, че поставянето на целта за съставяне на стабилен редовен кабинет като едва ли не краен хоризонт на общото ни политическо въображение говори много за състоянието на последното. Парадоксалното е, че целият този стремеж към намиране на форма за администриране на общите дела измества големия разговор за бъдещето, а без подобен разговор дори администрирането се оказва невъзможно.
Как ще коментирате наследството във всички сфери на обществения живот, което остави ГЕРБ след своето от 12-годишното управление?
ГЕРБ е най-успешната партия в България през последните 30 години. Успехът на тази формация, се състои не в друго, а в умелото съчетаване на интересите на двете основни групи сред българския икономически елит: тази на местните „политически капиталисти“, т.е. хората, чийто капитал са тесните връзки с властта и групата на трансграничния капитал, т.е. тази част от елита, която си взаимодейства основно с международни компании. В последния мандат на Борисов, ГЕРБ изгуби своя капацитет да съчетава тези интереси и това я лиши от възможността да управлява.
Как ще коментирате популизмът на партии като БСП и „Възраждане“? Едните искат България да напусне НАТО и ЕС, да не приема еврото, организира референдум и пр. БСП са против гласуването на закон, който ще защити жените от домашно насилие.
Ако БСП или „Възраждане“ действително бяха популистки формации това щеше да е добра новина. За съжаление, обаче, това са партии, чието политическо говорене е основано предимно на демагогия. Автентичният популизъм търси обединението на широка палитра от незадоволени обществени искания и противопоставя тези искания на интересите на доминиращия елит. БСП и „Възраждане“, обратно, не целят обединяването на искания, а разчитат основно на фрагментация фокусирайки се върху „плашила“ като еврото и „джендър идеологията“.
Защо според Вас в обществото ни има толкова големи разделения – често на „за“ и „против“, които изграждат пропасти между отделните групи и хора. Пример за това е русофилството в България, което на моменти отразява преданост повече към чужда страна, отколкото към собствената ни родина. Как ще коментирате?
Разделенията във всяко общество са естествени. Отделните хора и групи имат различни интереси и виждания за развитието на обществото като цяло. Проблемът в България е, че почти няма „общество като цяло“. И това се дължи основно на дълбоките социалноикономически разделения в страната. Няма как в страна, в която разликата в доходите на най-богатите 20% и на най-бедните 20% е осем пъти, да има усещане за общ живот, общи стремежи, общо бъдеще.
Различните идеологически проявления на тези разслоения, били те „русофилство“ или „западопоклоничество“, са вече резултат от сложни исторически наслагвания, геополитически напрежения, че дори и семейни принадлежности – все неща, които водят и собствен живот, отвъд социалноикономическите разделения. Във всеки случай, както казах по-рано, партиите разчитат основно на противопоставяне и фрагментация и за това тези конфликти се усилват допълнително. Впрочем, медиите също разчитат на подобни конфликти, защото това продава.
На какво се дължи фактът, че България е неспособна да се справя с вътрешните си изпитания? Защо е ключово да бъдат преодолени фрагментацията и неравенствата в обществото?
Можем просто да погледнем обществата, в които тежките неравенства са преодолени в някаква задоволителна степен. Общотото между тези общества са справедливите данъчни системи, които „взимат“ повече от богатите и по-малко от бедните (а не обратното, както е в България) и инвестират събраното в качествени и достъпни здравеопазване и образование. Само така хората могат да имат равни възможности да градят общ живот.
Заплаха ли е Русия за световния мир и как определяте връзката ѝ с Европа и САЩ?
Русия заема парадоксална позиция в глобалната политика. От една страна, тя се явява икономическа периферия на Европа (и все повече – на Китай), а от друга – притежава едно разбиране за себе си като за велика сила със световно значение. Парадоксът идва от това, че руснаците са обсебени от желанието да бъдат признати от Запада като ключов глобален играч със собствена „сфера на влияние“, но бидейки неспособни да постигнат тази цел с икономически и културни средствата прибягват до средствата на войната. И това действително е огромна заплаха – първо за всички набедени за част от „Руския свят“ и след това за целия свят.
На 20-ти март Галъп публикува проучване, според което 53% от българите заявяват, че са религиозни. Близо една трета (29%) не се възприемат като религиозни хора, а 9% са атеисти. Защо за нас като общество ни е важна вярата в Бог?
За нас, „като общество“, не ни е важна вярата в Бог. Инструментализирането на вярата като „гражданска религия“ противоречи на основни християнски ценности като свободата и любовта. Вярата в Бог не може да бъде условие за гражданско участие или патриотизъм. Тя се разкрива в отношението към другите – в състрадание, приемане и разбиране на ближния и е въпрос на свободен избор. В обществените отношения не можем да изискваме подобна нагласа. Това, което можем и трябва да изискваме, обаче, е ограничаването на насилието, дискриминацията и експлоатацията.
Божидар Колов е докторант и младши изследовател към Университета в Осло. Занимава се с изследвания на Източна Европа в областта на църковно-държавните отношения, религиозния национализъм и политическото богословие. Учил е политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, международни отношения в Тартуския университет (Естония) и богословие в Института по източно-християнски изследвания към Стокхолмското училище по богословие.
Интервю на Ирина Тодорова
