Който е чел поне една от моите книги, знае, че и в дори най-критичните ми думи има... Надежда. Надежда с главно ”Н”. И това мое усещаме не е нито лозунг, нито нечия партийна заръка, а осъзнато мое убеждение, родено от преживяното и изстрадано от мен по дългия път от родното Малко Търново до Париж, където живея от доста вече години. Въпреки че винаги съм със сърцето си в моята Родина.
На този свят всичко се заплаща и аз сега съм вече в тази възраст, когато наистина... плащам.
И при равносметката виждам - нелекият ми път дотук би бил невъзможен, ако мама Янка и татко Петко не ме бяха създали с любов. Любов, която ми е внушила още в затворените гранични време и пространство на моята Странджа онова, без което няма полъх и тръпка за живот. Да, усещането за Надежда.
За полет.
За промяна.
Когато си затворен, когато около теб, но и в теб, си затулен от планина, ти търсиш хоризонта. И тръгваш натам, отвъд... В началото с въображението си, после и физически. И онова, да, "сметката за плащането", ти се трупа, трупа... Но ти вървиш.
Защото не може да има живот без надежда.
Без потрепване.
Иначе ти си труп.
Уж дишащ, но труп.
Жив мъртвец.
Започвам с това дългичко предисловие, защото всеки мой текст е преживян и промислен.
Не робувам никога на партийни внушения или користни подбуди.
Допускал съм грешки, човек съм, но винаги сам съм си плащал за стореното.
И винаги у мен е била жива Надеждата.
Така е и сега.
Ще призная - аз очаквах много по-голяма разлика между ГЕРБ и Надеждата на тези избори.
Защото зная какво значи избор в България. Бил съм участник в не една и две предизборни кампании и сам, със сърцето и душата си, съм усетил какво значи да си на терен, да бъдеш лице в лице с човека, за чийто глас се бориш.
Зная до болка и атмосферата, балканската и непонятна за остсналия свят атмосфера на предизборна борба, където всички байганьовски прийоми са позволени и в ход.
Очерняне, тоест омаскаряване в най-груб вид, арогантно и безпардонно, безмилостно.
Съчетано с бъркане в най-интимното на опонента, не само в бельото му, но и в душата му. Нещо, което е забранено и от Господа.
Купуване - на гласове, но и на съвести.
Компромати.
Да, компромати.
Основата на всяка диктатура. И присъщо почти винаги на режим, който надминава времето на един мандат.
А България от време оно си е страна на компроматите.
Милиционерщина.
И наяве. И в главата.
Тук за всеки има компромат. И за още нероденото. Щом вече е заченато в майчината утроба, компроматът му е в... папката. Старателно засекретен, описан, прошноруван. И стои. И чака. Чака сгодния момент.
Оня момент на дори и едва надигането на глава. И тогава... цап...
Да, бил съм на "терен" на много избори.
Но това, което съм видял предизборно през годините в моя роден край, Странджа, и в Северозапада, тези селца извън времето и пространството, с вечните паметници със сърпове и чукове, ми стига, точното време на това мое "виждане" няма значение, то е едно и също, то няма значение, защото по тези краища на страната ни, разбира се, не само там, то е спряло. Винаги. И преди. И сега.
Безвремие.
Живот на деца на Бога...
И когато човек е минал по горнището на тази Голгота, той сега не бърза да се включи нито в хора на оплаквачите на Надеждата, нито в този на счупените от загубата.
Защото аз зная какво значи да си само на два процента от оня, който управлява почти 20 години умовете на почти цяла България като главен секретар на МВР, кмет на София, премиер...
Та това е цяла една епоха, едно, че и две поколения...
20 години властелин и на бг-медиите.
Господар на кутията с компроматите.
Шеф на всички. И всичко. Той дава, той взема, той наказва. Той!
Зная и българското мислене.
Онова, балканското, робското, вкопченото за парчето земя, да, само моята, "...единствено моята земя..." Да, онова парче земя, от което сме дошли и в което пак ще се върнем...
Няма начин да не се върнем.
Зная и онова, което тук е прораснало у хората от раждането им.
Моята майчица все ми го повтаряше, до сетния си дъх не спираше - "Диме майка, падай по-долу, недей, майка, да рипкаш срещу ръжена, кротко, майка, гледай си жената и детето, ти няма да оправиш света..."
Да, зная...
И сега само си представям какво сте преживели при тези избори.
Почти без структури в малките населени места, при тези феодализирани общини, при това крепостничество, при този страх, при тази безнадеждност как да дадеш надежда... И на другите, и на байчето без зъби, но и на себе си.
Само си представям в каква безтегловност сте изпадали при вида на все още присъстващите жилави отломки на онова време, при това насъскване срещу вас, без да съм бил там, аз усещам и от хиляди километра как развяват онова сатанинско "...за няколко месеца убихте България...".
Изтръпвам от ония погледи, от омразата в очите...
Защото вие дойдохте сякаш от нищото и с един замах разрушихте примката, която толкова години си вършеше добре работата.
Тук това не се прощава.
Тук Надеждата е неканена.
Като прибавим и хартиеното гласуване, което, например, не е проблем във Франция, тук всички гласуваме с хартиени бюлетини, но у нас... Но във Франция, ако кажеш на някого, че някъде се продават гласове, никой не ще ти повярва. И ще избяга от теб като от прокажен. А у нас купуването си е нещо обикновено. Стройна, изпитана система.
Професия. В 21 век. В страна, която вече 16 години е член на Европейския съюз!!!
У нас почти всеки протокол от секция е... кръчмарски тефтер, задраскване, прибавяне, изваждане...
Ясно е за кого и защо се прави това.
Ами живите мъртви, които са близо милион в избирателните списъци? Цялата държава знае за този проблем. Както знае и за фалшивите фактури от Илиенци. Но цялата държава си трае. Трае и...гласува. Ведно с мъртвите...
Те, живите мъртви, за кого ли са гласували? Ясно е също, нали?
Ами недействителните бюлетини? Те за кого ли са... "гласували"?
Ами тези над 100 хиляди души, които са гласували с бюлетина с надпис "Не подкрепям никого"... Колко малко може би се е искало тези разочаровани хора да бъдат с Надеждата...
Разбира се, няма да скрия, че допуснахте и грешки.
Една от тях бе обединението. Аз може би единствен, мисля, че и Иван Бакалов стори това, писах, че не винаги механичният сбор е успешен. Лично аз от опит зная, че когато една задача се дава поотделно, тя се върши и с повече усилие, а и с повече мерак. Докато общото... Всеки чака другия...
Да, грешки има.
Зная и това, а и съм сигурен, че тези, които най-много плюеха Борисов, сега ще искат... съюз с него. Ще видите! Той знае как да действа...
И така нататък, и така нататък...
Но важното е, че Надеждата показа, че е жива. Че не е от днес за утре. Че оня полъх от площадите преди вече три години е жив.
Тоест, отвоюването на завладяната държава е в вход. И никой не може да го спре това отвоюване. Такава е повелята на времето. Новото измества старото.
Просто трябва повече опит и кураж.
И работа. Много работа.
И събиране на всички съмишленици. А не само окопаване в една ядка, с неколцина всезнаещи началници и "пиаровци", както направиха и продължават да правят някои партии.
И не, в никакъв случай надменност.
Никакви подигравки към народа.
Вие сте част от него.
И той е част от вас.
Не търсете вината у другия.
Бъдете самокритични.
И разтваряйте ветрилото на Надеждата.
Никакво капсулиране. И размотаване по коридорите на властта.
Българинът не прощава това.
Алчността го отвращава.
Принципност.
И изгаряне.
Затова днес, три дни след изборите, аз събирам въздух и искам да извикам. Може би наивно, може би дори смешно за някои "капацитети"-тарикати, но от дъното на изстрадалото си сърце:
- Надеждо, не унивай!
Има надежда, има!
Да си почти наравно с Властелина, на негов терен, обграден отвсякъде с искащи да те затрият - о, това е подвиг!
Напред!
И ще завърша с тези думи, чийто смисъл аз проповядвам в книгите и публицистиката си цял живот и които
вчера видях в мрежата, написани от слънчевото момиче на Надеждата, онова момиче, което показа железен и изумителен за крехкостта си характер и се върна отново в огъня на борбата, за да докаже на искащите да я убият, но и на себе си, че има смисъл, че има Надежда, колкото и тя да е илюзорна понякога в страна като нашата, където да имаш надежда е може би престъпление...
Защото какво бихме били без нея, Надеждата.
Да, мъртъвци приживе.
Както досега.
Прочетете внимателно тези думи:
"Каквото и да правиш, важното е да имаш спокойствието, че не си престъпил принципите си. Защото човек, който престъпва принципите си, не може да води битка по убеждение, а ще го прави по команда."
Лена Бориславова
Когато млад и красив човек, захвърлил онова "Наведена главица сабя не в сече" и въпреки саблените, нечовешки удари изповядва принципност, значи Надежда има! Значи Надеждата ще я бъде. Мачкана, ругана, убивана, но жива. Красива! И примамваща!
Момчета и момичета, бъдете благословени! Избършете сълзите. Усмихнете се!
Защото, знаете,няма нищо по-красиво от Дъгата. А тя, Дъгата, се ражда само след дъжд, нали?
Димо Райков
Париж
