Голям ден е Велик ден. За нас, момчурляците от стария Неврокоп под Пирин планина, той си беше такъв и преди да разберем , че точно на него Спасителят е възкръснал. Тогава даже не знаехме, че той е забранен идеологически, а казването на «Христос, възкресе» трябва да е само в църквата и пред бабите.
Чуехме ли из махалата да говорят за Благовец и Цветница, значи наближаваше и Великден. Като малък си мислех, че той е само за нашия град и за момчетата от махалата, с които гледахме индианския филм «Голяма змия» с Гойко Митич по пет пъти на месец и четяхме в захлас «Митко Палаузов» и «Овчарчето Калитко». Мислех си, че Великден е измислен за мама и татко, за баба и дядо, вуйчовците, комшиите и бандата от улицата. Тях познавах и с тях започваше и свършваше денят ми. Свързвах ги с доброто на бялото видело.
Имаше нещо тържествено през тези дни, въпреки че празникът уж не се празнуваше. Мама ми слагаше новите дрехи и с тях отивах на училище, татко, дядо или баби ми турваха по една по-толяма пара в джоба, а и учителите в клас сякаш бяха по-благосклонни към нас. Пред църквата имаше повече усмихнати хора, облечени празнично. Камбаните на трите църкви в града биеха весело чин-дан, чин-дан, чин-чин-дааан! Или пък така ми се е струвало. Позволяваха ми даже сам да пускам грамофона на стария радиоапарат «Латвия» и аз по цял ден въртях сръбската песен «Пролетен цвет» и джазовата «Медисан 5», като отварях широко прозорците в кухнята, та да се изфукам с тях.
Точно през седмицата преди Великден, която много по-късно научих, че се казва Страстната седмица, Калапотската улица в града /от името на село Калапот край Драма/ миришеше на козунак от край до край. Дъхавата вкуснотия идваше от пещите на всяка една от къщите – и на баба Злата, и на баба Деля, на Лина, на Гарсоневите, Костяневите. Това бяха пещи правени с майсторлък, без комин, с камъни и кал, вътре и отгоре бяха с тикли /плоски камъни/. Тях всеки не може да измайстори. Те, като каруците на Йовковия Сали Яшар, имаха свой аромат, свой глас.
В каменните пещи се печаха и великденските агнета. Дядо не вземаше агнешко от който и да е. Той си знаеше Бараковите и те му избираха най-крехкото и най –младото от агънцетата. От тогава и до днес в нашето семейство ядем агнешко само на Великден и понякога на Гергьовден. Просто е останала традицията оттогава. Баба ни караше да постим, но ние скришом от нея поблажвахме. Но на Разпети петък и в събота тя ни следеше като владика и ние едвам дочаквахме вечерта на възкресението, за да счупим и лапнем шарените яйца и козунак.
Великденските яйца баба правеше бавно и търпеливо. Никога не чакаше събота, бяха готови още в четвъртък. Имаше различни бои, но най-хубави ставаха оранжевите и кафявите, които боядисваше в отвара от кромид. Някои от яйцата увиваше в късчета от женски чорап, слагаше в тях детелини или здравец и се получаваха истински произведения на изкуството. Те вървяха заедно с курабийките. Дядо беше направил различни форми от бяла тенекия и с тях се оформяха от тестото звездички и кръстчета. Мушкаха ги във фурната на печката с дърва и замирисваше на италианска пекарна.
На самия Валикден всичко се повтаряше като на Коледа. Баба ни хващаше за ръка и ходом марш към църквата Там по-послушните припявахме на поп Йордан, докато намерим начин да се измъкнем. По-големите пак ни караха да се промушкаме под масата по няколко пъти, да целуваме иконите и лепим на езика си по петдесет стотинки. Правехме по няколко курса, докато се съберат пари за вафли, лимонада и цигари. После всичко си вървеше по реда. Баба осъмваше в църквата. На който от нас, децата, се преспише, се прибираше в къщата. Другите оставаха до края и обикаляхме църкваата точно в 12.00., когато ангелогласно се запяваше «Христос въскресе из мертвих....». Това великденско богослужение винаги е живяло някъде дълбоко в мене от най-ранното ми детство та до ден днешен.
Голямото чукане започваше малко след полунощ. Първо чуках яйцето на баба. Ако ме надвиеше, вземах нейното и се перчех пред приятелите. Най ме беше яд, когато някой от по-големите ми чупеше бияча с дървено яйце. Правеха се и такива номера тогава.
Великденските забрани в малкия град не се усещаха както в големия, но и тук имаше контрол от един – двама учители до късно през нощта.. Та ние с Дочето попаднахме точно на един такава проверка като прогимназисти. Макар че се криехме, ни сбараха. Казаха ни да се прибираме веднага, ние излъгахме и след час пак ни спипаха. Грозеше ни наказание вместо «Христос възкресе...». За късмет учителят беше познат на нашите и се разминахме само със подстрижка «нула номер» в бръснарницата на Салчо. На другия ден в клас всички ни се смяха, че сме «летища», но пък и всеки извади от джоба си по едно шарено яйце за празника.
Великден си остана празник и като пораснахме, и като се оженихме даже. Спомням си как водеше Великденския "Христос воскресе" владиката Натанаил. Целият град се събираше на площада пред киното. Палехме свещи от неговата и сякаш всички носеха Христос всърцето си. Поне в този миг.
Калин Неврокопски
