На днешната дата е роден Владимир Свинтила (29.04.1926- 13.01.1998), интелектуалец от втората половина на миналия век, превеждал на седем езика, един от тримата най-добри преводачи на Шекспир, който беше така омерзен от състоянието на народа си, че в края на своя живот унищожава личния си архив с убеждението, че ”ние, българите, не заслужаваме да имаме история“.
Пишеше за „генералната българска мерзост“, едно нескончаемо състояние, постоянен триумф на една безлична, аморфна общност и свързаните с нея общонационални пороци - "предателството като интимно убеждение, като дълбоко вътрешна програма, програма за защита, като идея, че всичко е позволено, щом светът е такъв, затова по отношение на индивида се действа със средства, които са невъобразими и неповторими, едно тържество на многото над човешките отделности...Защото не можем да говорим нито за маса в истинския смисъл на думата, нито за личности...характерно за българския живот е една непрекъсната борба, и то много сериозна — на индивидуалностите за оцеляване и на масата за унищожение на индивидуалностите“
Владимир Свинтила пишеше за огромното значение на личността. Даваше за пример Гьоте, „който възвестява пръв, че най-голямото щастие в живота е die Persönlichkeit - личността“. Беше един от първите, който говореше за гаврата и унищожението над българите които претендират за интелектуална и духовна значимост. И това отношение изгражда биографиите на духовните хора на България. Даваше за пример съдбата на Вазов, търпял сквернословия и хули от необразованата паплач, отношението към Яворов и униженията, на които е бил подложен. Омразата срещу Яворов като омраза към щастливия човек, към преуспелия, към талантливия, изринала от този „български селски бурен“ организираното безличие в борбата срещу личността.
Свинтила казваше, че в България отдавна се е стигнало дотам, че да бъдеш интелектуалец е престъпление, „да бъдеш личност е изравнено най-малко с дребно хулиганство“.Предупреждаваше за настъпващата средновековна самота на интелекта. За скъсаната връзка на интелекта с общността.
Ето още от Владимир Свинтила, актуално и днес, 25 години след смъртта му:
„Това показва, че е дълбоко скъсана вътрешната връзка между индивидуалност и общност. Общността не е в състояние да интерпретира вярно постиженията на индивидуалностите. При тая простащина най-честият случай е създаването на епигоника…Туй са причините общественият и политически живот да мине в ръцете изключително на лумпениата, на субпролетариата — след Освобождението, по време на комунизма и днес. Защото общността вече (особено сега) отиде дотам, да отрече всякакво присъствие на интелекта. Вземете пресата с нейното безобразие — от всяко говедо става журналист. Раждат се безгръбначни, раждат се плазмодии, най-различни типове на асоциално поведение и форми на обществен кретенизъм.“
Казваше, че това са черти от българския характер, които са помагали на българина да се спаси от тиранията на времето (сталинизма), чрез личностна самодеградация. Твърдеше, че съществуваме в „една повсеместна обществена бедност. Бедност на институциите, че нашите училища са най-бедни в света откъм съоръжения…Това е страна, която поради своята бедност не може да провежда никаква социална политика. Обществената бедност е такава, че тя се изразява в една всеобща мизерия. Тази ситуация на перфектна, установена и неотменима мерзост дава определен тип реакции. Първата реакция е самоомразата на българина, който дълбоко ненавижда себе си. Но този манталитет, най-накрая, е тотално нихилистичен, състои се от едно отрицание на самия себе си… благодарение на бедността на духа, на стария манталитет, на целокупния народ, на цялата тая тиня, оставена от странното и особено историческо развитие на България… Обществената бедност се изразява в края на краищата и като една бедност на духа. И това не като метафора. В своята целокупност българският народ завършва като един тотален развратител на всичко и на всички.“
Тъжно е да се чете Владимир Свинтила и да осъзнаваш неговата прозорливост. Трупане на тъга.
Коста Костов
