Тираните са винаги меценати на изкуството. Първата необходимост в двореца на всеки тиран е бил – шутът. Казал го е Гео Милев.
Сетих се за думите на големия поет докато гледах с каква охота и щедрост политици и управници обливаха с думи, като хартиени цветя, писателят Антон Дончев по повод неговата 80-годишнина. Естествено, по законите на социалистическия реализъм, тържеството се състоя в НДК. До Дончев, като гербова марка, беше се залепил вездесъщият директор на НДК Христо Друмев, който изглеждаше като восъчна фигура на мадам Тюсо. Де тоя късмет, ама няма такъв филм. Самият избор на мястото гарантира скука и надутост, превзетост и лицемерие плюс конгресна атмосфера. Получихме ги в дози, сравними единствено с дебита на водопада Виктория.
Не съм фен на Антон Дончев (харесвам "Време разделно" с всички съмнения около сюжета и мистерията около връзката с Фани Попова-Мутафова), но мисля, че никой писател не заслужава подобно честване. Да прощават Дончев и близките му, но цялата церемония прилича повече на панахида, отколкото на весел празник. По подобен начин честват годишнини на Ленин, Ким Ир Сен и други подобни.
Пръв до юбиляра щръкна президентът Първанов. И засвятката фотоапарати, зажужаха камери. И той занарежда пред влажните погледи на репортерите: "Антон Дончев е от хората, които олицетворяват достойнството на нацията.“ Това клише обаче не му бе достатъчно и той побърза да прибави дълбокомислено: "Антон Дончев е човек, който ще остави много светла диря, не само в българската литература, но и в българската народопсихология". Първанов пожела на Дончев да бъде все така млад (на 80 г?), след което призна, че познавал писателя и неформално. Което би трябвало да означава, че се срещат на кебапчета, напиват се като кирки, говорят си за жени, мъжки слабости и други подобни. Но пред хората се държат формално, сиреч официално. И си говорят като в целофанени фрази. Скука.
Никола Саркози е друго нещо. На еврокомисаря по правосъдието Вивиан Рединг, която сравни експулсирането на роми от Франция със събития от Втората световна война, Сарко отговорил: „Ние бихме били много щастливи, ако Люксембург (откъдето е Рединг) приеме няколко роми”. И французите се изкефиха яко, а Рединг се нацупи. Защото и тя иска да й се говори с евроклишета.
Но да се върнем към Антон Дончев и неговият Happy Birthday. На тържеството присъствали „двама президенти, актуални и ексминистри и цялото войнство от интелектуалци, които аплодираха писателя академик Антон Дончев в зала 6 на НДК. Романистът посрещна за 80-ия си юбилей Георги Първанов, Петър Стоянов, Сергей Станишев, Сергей Игнатов, Даниел Вълчев, Вежди Рашидов, Стефан Данаилов, Георги Пирински, шефовете на БНТ и БНР Вяра Анкова и Валери Тодоров. Сред арт лъвовете бяха Стефан Цанев, Любомир Левчев, Никола Манев. Валяха цветя и поздравления от кметове, библиотеки и организации от половин България.” Така описва събитието една медия, без да обелва и дума, защо другата половина на страната си е траела в този съдбовен момент, което намирисва на саботаж, между нас казано.
Медията обаче не се занимава с такива дреболии и продължава величествено: "Речта на писателя бе смесица от тревога и надежда. Той говори за битката между доброто и злото, за българския срам и обезверяването". Читателите сигурно са били поразени от оригиналната словесност и моментално са се заели да поправят обезверяването си с озверяване например.
Не закъсня и отговорът на Дончев: "Разбирам, че сте прочели посланията ми. Разтворили сте страниците на книгите ми и сте осветили с погледите си иначе мъртвите букви. Виждам море от светлина, но зад него - брегове от мрак. У нас поддръжници на тъмното са всички, които говорят, че потъваме, че сме в тресавище, че няма да се измъкнем, че всеки трябва да се спасява както може. А другите? Тези, които виждат морето от светлина и знаят, че това са огньовете на надеждата. Мнозина се боят да не ги нарекат немодерни и изостанали, дори се срамуват да споменат думата "идеали". Колкото и да ми е тежко, ще кажа: Сами режем крилете си. А в България растат умни и красиви деца. Пред очите им ние, екипажът на кораба, временно скован от ледове, сечем мачтите, за да се отопляваме. А утре, когато повее пролетният вятър, как ще вдигнем платната и знамената?"
Пауза. (ръкопляскания, хлипане и тежки вдишвания) Пионери, с червени връзки, изтичват на сцената и се хвърлят развълнувани... Не, това вече го няма – сценарият е преработен в потайна доба от силите на мрака...
Но да се взрем в дълбоката Дончева мисъл, която ни хвърля в известно затруднение. Писателю, академико наш, защо не ни посочваш кои са тези „поддръжници на тъмното” и кои са принцовете „на светлината”? Кажи ги честно и прямо, защото иначе оставаме с впечатлението, че добрите рицари са поканените в НДК, а останалите са лошите скапаняци, за които няма място на кораба. Но писателят мълчи и ни оставя върху вълните на съмнението и капризите на морска болест...
Да има велик писател за една страна е като да има второ правителство. Затова никой режим не обича големите писатели, само незначителните. Българите рядко се замисляме над тази фраза на Александър Солженицин, иначе оборота на цветарските магазини щеше да намалее поне наполовина... Но пък и кой е тоя Солженицин да ни учи? Той не се ли изпокара с кой ли не?
Ще се върна към думите на президента Първанов, който формално присъства на тържеството като държавен глава, но подхвърля, че има неформални отношения с рожденника. Питах се с какъв пример да онагледя що е формално и неформално отношение към един юбилей и се сетих за Василий Шукшин. Миналата година бяха отбелязани 80 години от рождението му - посмъртно. Формално събитието бе отбелязано с фестивал „Дни на Шукшин в Алтай”. Бяха преиздадени и негови книги.
Неформално обаче се събрали негови читатели и почитатели, пяли песни от филмите му, пили и плакали.
Съпругата му Лидия Федосеева-Шукшина разказала следното: „Вася можеше да пие по две-три седмици без прекъсване. Гонех от къщи всички, които той мъкнеше със себе си. Веднъж го намерих пиян пред блока. Асансьорът не работеше, а аз бях бременна. Какво да правя? Качих го на гръб и го понесох по стъпалата. Мислех, че ще родя. Две години чакахме дете и за мен това беше трагедия. Когато се роди Маша, той спря да пие известно време. Децата го спасиха... За 10 години съвместен живот само три пъти, хайде, може да са и пет, ми се обясни в любов – когато бе обиден или ревнуваше. И въпреки всичко ме познаваше добре, разбираше ме”. Четеш тези обикновени признания и ти става ясно какъв човек е бил авторът на „Селски хора”, „Любавини”, „Гледна точка”, „Дойдох свобода да ви дам” и актьорът, изиграл някои от най-оригиналните роли в руското кино – в „Калина алена”, „Печки лавочки”, „Те се сражаваха за родината”... Чешит, пиянде, душа човек. Голям човек, гигант. И най-важното: автентичен.
Приятелят му Станислав Ростоцки допълва щрих към портрета: „Вася се лекуваше по два начина: чрез руската национална напитка и завръщания в родния Сростки”.
Шукшин е знаел как да се лекува, макар че водката го затри млад, а ние?
Джоузеф Хелър изброява дълъг списък от световни автори, които описва по начин, който би взривил като талибанска бомба зала 6 на НДК.
За него Джек Лондон е добре продаван автор, който цял живот е тежък алкохолик и дори пише роман за своя порок.
Писатели-алкохолици са и Юджин О’Нийл, Едмънд Уилсън, Синклер Луис, нашият американски Нобелов лауреат за литература. Уилям Фокнър, също известен със своите запои, умрял от раните си, след като пиян пада от кон. Теодор Драйзър – още един писател, впечатлил със сериозното си пиене.
Ивлин Уо е направо отявлен алкохолик, прочут с раздразнителния си нрав и хулиганско поведение. Кингсли Еймис – пияч на твърд алкохол, който пада по стълбите, явно след здраво поркане, и умира на място. И Греъм Грийн е в списъка. Джеймс Джойс – също. И Труман Капоти. Тенеси Уилямс, Ърнест Хемингуей...
И Джон О’Хара бил тежък алкохолик. За Джон Стайнбек да не говорим.
Ако оставим настрана пиенето и спрем вниманието си върху поведението на съвременните американски писатели, несъмнено ще забележим, че някои от тях се държат доста странно. Дж. Д. Селинджър например напуска Ню Йорк и се отказва от всякакви социални контакти, предпочитайки да се превърне в неподправен и непоколебим отшелник. Томас Пинчън не се появява на обществени места и не позволява дори да го снимат, въпреки спечелените литературни награди. Уилям Гадис, отличен с авторитетни литературни награди за два романа, всеки път се изживява като дълбоко обиден от издателите, смятайки, че впоследствие те веднага го забравят. Емили Дикинсън е саможива и невротизирана особнячка; Вирджиния Уулф пък се самоубива, след като съзнателно влиза в някаква река, напълнила джобовете си с камъни. Марио Пузо на няколко пъти обявява в интервюта, че дължи последните години от живота си, както и последния си роман, на антидепресанта „Прозак“...
Та тези пияници и пройдохи тук не биха видяли и една отпечатана книжка, да не говорим за тържества и държавни награди. Кракът им нямаше да стъпи в НДК – този храм на морала и справедливата почит. Струва ми се също, че Антон Дончев не би им позволил "да секат мачтите, за да се греят, в кораба на надеждата", вперили поглед в светлото бъдеще. А кормчията не би ги удостоил дори с поглед, камо ли да забележи дали дирята след тях е от написано или от повърнато...
Топла и лесно обяснима е голямата любов на някои наши творци със силните на деня. Стигат и до неформални отношения. Никога обаче не става ясно дали би било същото, ако тези хора не заемаха съответните постове, с произтичащите от това облаги и възможности. Щеше ли Станишев да бъде скъп гост онзи ден в НДК, ако не бе станал премиер, а преди това председател на БСП? Или е поканен като колегата, написал собственоръчно „Защото сме социалисти”? А Петър Стоянов и Георги Първанов? Би могло, ама надали, както е казала циганката в първата брачна нощ по повод очакванията на младоженеца, че е девствена.
Антон Дончев е свободен да празнува както си иска и с когото си иска. Нека медиите напишат, че е награден, да пуснат и снимка. Но възторжените репортажи „от мястото на събитието”, потопени с сироп от клишета идват малко в повече. Пък и не са ли читателите тези, които трябва да дават оценка на писателя? Те са, които го харесват или не го харесват. Купили са си книгите му и имат право на глас, но точно тях никой не ги пита. Откъде накъде някакви хора, накичени с временни титли, ще казват кой е велик, титан, „оставил диря” и ще награждават от името на народа. Не съм чул у нас да има академия „Гонкур” или нещо подобно. Издаването и разпространението на книги е вкарано в омагьосан кръг и шансовете на писатели, прегърнати с властта са несравнимо по-големи от останалите им събратя. Дончев трябваше на тържеството да откаже всички награди докато политиците не свалят ДДС за книгите и учебниците на нивата на другите страни в Европа. Това е неговата мисия, а не да приема поздравителни адреси от общини и кметове, които по партийна линия изкупуват книгите му или ги спосорират. Тогава гласът му щеше да се чуе и нямаше да му се налага да търси витиевати фрази за лошите и добрите.
След трагичната катастрофа на самолета, в която загинаха президент, политици, държавни мъже и висши военни Полша потъна в скръб. Но и в този тежък момент Анджей Вайда намери сили и аргументи да заяви: Не погребвайте Качински сред герои и крале!
Защо у нас, дявол да го вземе, винаги се намират хора, които пречат да осъзнаем думи, като тези на Вайда. Опитват се да ни натрапят мислите си, да ги представят за непреходни и основополагащи. Онзи ден Първанов прие награда на името на Стамболов с лекота, с каквато едно време български и съветски деца си разменяха значки. Днес пък определя кой е класик и ще остане в историята. Влизат ли тези неща в правомощията му по Конституция? Да не би президент да е станала синоним на Зевс чрез някоя реформа в БАН? Или е достатъчно да си член на подкрепящия го комитет „Съзидание”, за да получиш привилегията да те хвалят непрекъснато.Тези хора живеят с усещането, че са част от някакъв елит, каста, кръг на богопомазани и дори не се притесняват да ни пробутват филмчета за сирашки домове, за цигански гета, благотворителни акции, шоута и коктейли с чувството на потомствени аристократи, чиито синове, дъщери и съпруги са били доброволни санитари по време на кланетата в Дарфур, земетръса в Хаити, наводненията в Пакистан или след убийствените атентати Афганистан... Хайде холан! Събирайте се по резиденциите, които временно обитавате и чията поддръжка плащаме всички ние, възхищавайте си се един на друг, но не ни натрапвайте филантропия а ла социалистически реализъм.
Колкото до творчеството на Антон Дончев – то е предмет на друг разговор. Без официалните персонажи от тържествената заря-проверка в НДК.
Според Джордж Оруел „всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка”. За нашите важи само частта за загадъчните мотиви. Труднооткриваеми са и полицейско куче трудно би открило дирята им. Но пък у нас творците, признати от официалната власт, са винаги за пример, извор на мъдрост, морал, гениалност и „олицетворяват достойнството на нацията”. За тях вее „пролетният вятър и те ще вдигнат платната и знамената”. За тях е тяхната песен, за тях е тяхната ода.
Ние ще се съберем алтернативно с приятели, ще теглим една майна на живота и ще си налеем каквото дал Господ. Защото си падаме по творци пияници и хулигани и обичаме „сами да режем крилете си”. Ако не успеем - все ще се намери кой да ни помогне - я с трион, я с нещо друго...
Димитър Попкутуев
