Нека бъдем откровени: не са много българите, които са се развълнували от новината, че за последните десет години 238 деца с увреждания, са намерили смъртта си в специализираните социални домове.
И не защото не са състрадателни, а защото им омръзна лицемерието на институциите, което притъпява и най-чувствителните сетива.
Подобни данни периодично „връзват” сметките на политици и медии. Случаите биват обливани обилно с крокодилски сълзи в сутрешните и вечерните блокове на телевизиите. Продуценти и реалити шоута процъфтяват пред очите ни върху статистиката за смъртта.
Схемата е изпитана: забъркват се трагични епизоди, оправдаващи се възпитателки и медици (често без да има защо), строга, но справедлива прокуратура и загрижени институции. Един и същ филм от години.
Българинът отдавна не е жалостив към чуждата горест. И не защото е с каменно сърце, а защото е пречупен от личните си несгоди. Няма сълзи за изоставените деца, защото ги е изплакал за своите, които нерядко оцеляват като по чудо. Липсвали адекватни лекарски грижи за част от починалите, възмущават се щатните орисници. А има ли такива за всички останали? Прокуратурата ще си изгуби времето да констатира това, което всички знаем.
Не стигала храната, деца гладували, продължават съвестните критици. Но много деца гладуват и в къщи. Ако в семейството не е донесено нещо крадено, ако бащата се е напил, ако майката е на магистралата, а братчето и сестричето не са имали добър ден по кръстовищата и пазарите – какво да се яде? Социалните работници обикновено се появяват, когато има проблем, когато е гръмнал скандал. Като например този с някаква бивша адреналинка, която в свободното от дискотеки и заснемане на порно клипове време, търси правата си като майка.
Без да са в домове и без да са с физически увреждания, много българчета живеят нежелани не само от родители и близки, но от цялото общество. Често пред очите им се разиграва насилие. Нерядко самите те са обект на шамари и ритници, приемат ги в болниците с избити зъби и счупени крайници. Понякога няма дори кой да ги заведе на лекар. Дрогата е до училищната ограда. Алкохолът - още по-близо. Е, не навсякъде е така, слава Богу, но изключенията само потвърждават правилото.
Българският хелзинкски комитет и прокурори ли трябва да ни казват от време на време какво става в домовете? Пак те ли след време ще ни кажат какво става със самите нас? От 238 починали деца,149 са издъхнали в домовете, а не в болница. Сигурно е лошо, но в коя болница биха могли да бъдат настанени? Кой и с какво да ги закара? Кандидатите за звездна слава в поредния цирк на някое благотворително шоу ли ще помогнат? Те са студийни звезди, а не доброволни санитари и възпитатели в домовете, където има много горест, че и смърт. Елитът ни не стъпва на такива места, защото е гнуслив. Пък и да не прихване нещо случайно. Но когато се появи в медиите черна статистика, всички скачат и почват да ръкомахат задъхани и потни под прожекторите... "Моля ви се, как е възможно! В двайсет и първи век?! Нечувано! В Европа сме!" Милите състрадателници, винаги са там, където ще ги видят и чуят повече хора.
Забравихме, че английската ВВС, а не някоя родна телевизия, разкри какво става в Могилино. Българин от Канада пък извади на бял свят сексуални извращения в друг дом, след което бе преследван за „нахалството”. Власта се дразни всеки път на авторите на подобни разкрития. Тя обича да контролира информацията и да я пуска в оборот в подбрани моменти. Роководителите на съответните структури сякаш само това и работят.
Институциите и организациите в България, които се занимават с проблемните деца са сигурно колкото и тези по циганските въпроси. Но резултат няма. Има вайкане, сълзливи репортажи, опечалени водещи и гости, призиви, песни, пляски, треперещи гласове, скъпи рокли, прически, дълбоки деколтета, лозунги, рейтинги. Президентът казал това, премиерът – нещо друго, министър го повторил под индиго. Все мъдри и хуманни неща. Има си хас, нали политиците ни са демократи, а не последователи на Адолф Айхман, все пак. Макар поведението на някои институции да напомня на моменти именно нацистките лагерни управи, които са действали винаги от „хуманни подбуди”.
Сред персонала в домовете има злонамерени хора, които крадат и нехаят за децата. Има и истински апостоли. Вторите са много повече. Виждал съм възпитателки и сестри, които пеят и танцуват с децата, приспиват ги с приказки, учат ги на думички буква по буква, ден след ден, месец след месец. Много от малчуганите живеят в условия, каквито семействата им дори не са сънували. За съжаление не са редки случаите на вродени болести и аномалии, които отреждат скръбна участ на децата. И те влизат в бройката, която сега ни пробутват, за да ни шокират и предизвикат нашата състрадателност. Пореден акт на общодържавно лицемерие.
Загрижените персони говорят ли говорят за ненаправени аутопсии, нередовна документация, недостатъчни грижи, неадекватни мерки. Добре бе, хора, къде бяхте вие през цялото това време? Защо сега вдигате шум и искате закриване на домове, прокурорско преследване на виновни, намеса на МВР и прочие мерки постфактум. Да не би да провеждате някаква кампания? Или чрез лъскане на имиджа успокоявате и съвестите си? Нито един от говорещите пред медиите „фактори” не обелва и дума за причините да се стигне до това положение. Не се споменават мизерията, безпросветността, болестите, семейните обременености, наследствения фактор и пр. Нито дума и за някаква стратегия. Държавата все пак отпуска 12 милиона за тези домове годишно. Много или малко са - е друга тема. Но преди да кършите ръце, да гледата влажно в камерите и да говорите за права, не трябваше ли да си свършите работата по организацията, разпределението и контрола на тези средства? Вчера тръбим угрижени за върнатите от Франция цигани, днес вече плачем за децата в домовете, утре наред са раково болните, след тях жертвите на трафика и т.н. и т.н. Редуват ни сълзи, сериали, комици, откриване на обекти, политико-силиконови скандали, чалга, здравни съвети, избори. Защо никой не казва нищо за тази формула, която превръща животът ни в низ от натрапени събития и лица и обезсърчава и най-преданите последователи на Майка Тереза.
И един въпрос, който някак си остава все встрани. Къде е църквата? Къде са синодите, които пак се дърлят за пари? А мюфтийствата, където най-важното е кой ще тури ръка на вакъфските имоти? Защо божиите служители се спотайват гузно, когато е напечено и вдигят врява само срещу Мадона, гей паради и секти, които по-добре се справят с хорските проблеми от тях.
Крокодилските сълзи и този пък имат за цел да прикрият нещо или да рекламират друго нещо. А и колко навреме идват, сякаш са подгряваща акция за задаващото се поредно благотворително шоу. Следва продължение...с SMS-и.
Борис Петков
