Преди няколко години разговарях с лорд Дарендорф, един от големите интелектуалци на своето време, за провалилия се конституционен договор на Европа. Той ми каза да не се тревожа. Европейският съюз поне бил в състояние да предизвика същинска криза. Можело да е и по-лошо.
Европейската среща на високо равнище миналата седмица ме подсети за този разговор. Тя беше помрачена от грозна, предизвикала сензация, караница между френския президент Никола Саркози и председателя на Европейската комисия Жозе Мануел
Барозу по повод депортирането на роми от Франция. Това беше битка, която ясно показа докъде се простира властта на комисията, когато се сблъска с решително национално правителство.
Освен на спадащо въодушевление от европейската интеграция свидетели сме и на загуба на влиянието на Европа в света. Имайки предвид бързото икономическо развитие на Китай и Индия, неизбежно и вероятно даже желателно е ЕС да преживее относителен упадък. За европейците същественият въпрос не е как да спрат този упадък, а как да го управляват. Може да си в упадък и да имаш ясно усещане за посока. А може да си в упадък и да си обхванат от страх, паника и гняв, каквито са преобладаващите емоции на европейските срещи на високо равнище тези дни.
Какво се крие зад целия този гняв, който струи от Европейския съвет? Изпълненията на Саркози и Барозу миналия четвъртък бяха донякъде отклонение от хроничната неспособност за решаване на проблеми при взаимодействието между ЕС и държавите членки.
Може би помните, че това беше срещата на високо равнище, на която се очакваше да бъде постигнат напредък по съгласуването на икономическата политика и по подобряването на контрола на фискалната политика. Спорът определено отклони вниманието от огромния провал на оглавяваната от председателя на Европейския съвет Херман ван Ромпой оперативна група, която трябваше да подготви разумна и съгласувана рамка за управление на еврозоната. След като не успяха да постигнат споразумение, лидерите завършиха срещата с типичната европейска дипломатическа помпозност.
Според мен обаче най-тревожно е, че се връщаме към политиката на търсене на вина. Накъдето и да погледнете в ЕС, политиците все по-настойчиво обвиняват малцинствата и имигрантите, другите правителства и, разбира се, Брюксел. Свидетели сме на възхода на силна антиимигрантска партия в либерална и цивилизована страна като Холандия.
Дори в Германия, която досега устояваше на залитането към десния популизъм, социологическите проучвания показват, че евентуална антиимигрантска партия може да събере подкрепа от около 30 процента. Най-шокиращият елемент от разразилия се неотдавна скандал с члена на управителния съвет на Бундесбанк Тило Зарацин не са неговите расистки теории, а огромната обществена подкрепа, на която се радва. Той подаде оставка от Бундесбанк, но се питам какво ли ще направи по-нататък.
Въпреки че самата европейска демокрация не е в опасност, възходът на антиимигрантски и сепаратистки партии е един от показателите за посоката, в която се движи европейското общество. Не е изненада, че отчаяни политици използват тези нагласи за своя изгода. А в момента никой от тях не е по-отчаян от Саркози. Миналата седмица в Брюксел може би сме станали свидетели на началото на френската кандидатпрезидентска кампания.
Откакто стана президент, Саркози не е успял да извърши повечето реформи, които обеща преди три години. Вероятно единственият му шанс да бъде преизбран през 2012 г. е някаква измислена война, която може да сплоти избирателите му. Европейската комисия винаги е била лесна мишена, особено когато неин председател е Барозу, един от малкото политици, който съперничи на френския лидер по суетност.
Хвърлянето на вината върху Брюксел може все пак да донесе политическа полза на Саркози. Последните социологически проучвания показват необичайно висока степен на евроскептичност във Франция. Според изследване с участието на Германският фонд .
Маршал над 60 процента от анкетираните изразяват недоволство от еврото - този процент е по-висок от където и да е в еврозоната.
Този резултат определено не би могъл да се оправдае с обективни икономически доводи, тъй като Франция се представя сравнително добре в еврозоната. Може да обвините приемането на еврото за икономическите проблеми в Ирландия, където кризата се влошава с всеки изминат ден, но не и във Франция.
Така че какъв би могъл да бъде следващият инцидент, който да разпали френските национални чувства? Франция може да я сполети и друго нещастие - облигациите й да загубят отличния си статус - нещо, което очаквам да се случи в крайна сметка. Като се има предвид неспособността на Саркози да укрепи фискалната политика преди кризата, предстоящата кандидатпрезидентската кампания, която едва ли ще бъде съпроводена от строга финансова дисциплина, и липсата на средносрочна или дългосрочна фискална рамка, Франция е късметлийка, че продължава да запазва сегашния си рейтинг. Евентуално понижение би било удар във финансово, но и в политическо отношение. Макар че не бих могъл да предскажа какво ще се случи, очаквам бурна реакция.
Така че покойният Ралф Дарендорф беше прав: Европа все още има неотслабнал потенциал да създава кризи. Приказките за несъстоятелността на европейската идея са заблуда. Европейската дългова криза беше - всъщност продължава да бъде - силен глобален шок. Проблемът е не толкова, че Европа може или не може да изпадне в несъстоятелност, а че относителният упадък на Европа ще бъде шумен и неприятен.
Волфганг Мюнхау
БТА
