Вече нямаме прокуратура, чух авторитетно да се произнася тези дни един депутат от левицата. Че имали ли сме някога истинска прокуратура? Сегашната, действаща по модела на стария съветски образец от времената на НРБ, e брутален „свят в себе си“, подчинен на собствени цели и интереси, влизащи в пълен разрез с идеите за справедливост и правосъдие.
А без тези основополагащи принципи, както с болка пише още преди близо век Стоян Михайловски, трайно зацикляме в „преддверието на българското оскотяване: негодниците стават великани“. Не е ли видно с просто око?
Прокурорското „телевизионно шоу“ с право шокира мнозина, тъй като всякакви илюзии, че сме що-годе нормална държава, се разсеяха в миг. Ала колкото и отвратително, и мерзко да изглежда случващото се, още по-болезнени са въпросите за генезиса и корена на „българското безправие“.
* * *
Нима кошмарът пред очите ни стана възможен от вчера за днес? Нима не беше ясно накъде вървят нещата още с избора на Иван Гешев, още щом лъсна цялата му милиционерска бруталност? И то далеч преди протестите от лятото на 2020 г.?
Но само с Гешев или до Гешев ли се изчерпва всичко? Нали преди Гешев си имахме Филчев и Татарчев, където патологията на прокурорската саморазправа бе не по-малка. Крушката си има опашка. И за да разберем как стана възможен Гешев, задължително трябва да го мислим през предшестващите го „образци“. Без да забравяме, разбира се, Сотир Цацаров, който с перфидно лустро действаше в сходна насока, нито за Борис Велчев, който, общо взето, предпочиташе да не прави нищо, но пък нещата продължаваха да си бъдат такива, каквито са.
* * *
Големият проблем зад „случая Гешев“, а и зад случаите на предшествениците му, е политическият избор, който ги направи възможни, връчвайки им „бухалката“ в ръцете. Има ли все още наивник, който да вярва, че главният прокурор на България се избира автономно и единствено по волята на Висшия съдебен съвет? А щом не е така, нека сега онзи или онези, които си избраха Иван Гешев, да му берат „гайлето“. Умишлено използвам турската дума за „смазваща грижа“, сигурно отекваща тези дни из сараите в Бояна. Не знам как му казват на това в Банкя – може би да те нацели челно насрещният влак…
Но някой „си го избра“. А сега „изборът“, заченат в грях, но вече неприпознат и изискващ „смяна“, заплашва да отмъсти на своя политически създател, с чиято помощ се е пръкнал. Модел, изискващ нов прочит на класиката: не на Карл Май, а на „Франкенщайн“ на Мери Шели. Ала смее ли някой от „близкия кръг“ да предложи подобно четиво на Борисов?
* * *
Докато гледах „хипнотичните кадри“ как Иван Гешев къса неподадената си оставка, не знам защо си мислех през цялото време за уроците на италианското политическо кино. Не само заради силната (търсена или не) прилика между мимиката на нашия обвинител номер едно и тази на Мусолини, с цялата смесица между заплашителност и комичност, които бързо сменят регистъра си, за да преминат от рязък спад в пароксизъм. А и защото Италия е не само много „юг“, близък до балканските ни нрави, но тя от близо век задава „политическата мода“, при това не само в нашия регион.
Италия се обединява в единна държава само две десетилетия преди България. Режимът на Стамболийски леко копира някои елементи от реториката и методите на ранния Мусолини, който през 1922 г. е вече на власт. Вечните правителствени кризи през 70-те и 80-те години в Италия донякъде напомнят политическата безпътица, в която тънем от две години. За паралелите с най-често употребяваните думи като „мафия“ и „корупция“ няма какво да говорим. Самият Борисов никога не е криел симпатията си към Силвио Берлускони, член на същото европейско политическо семейство, и по природата си е „телепопулист“ от неговата школа. Плодовете на „политическия берлусконизъм“ у нас също са ясно видими.
Що се отнася до „ъндърграунда“ в България, той още от зората на 90-те избра и наложи стилистиката на „Кръстникът“ в публичния живот. Оттам и черните костюми с черни очила и черни тениски, разкрасени по балкански със златни ланци. Доколкото в тези среди и техните приближени – от времената на братята Илиеви или Карамански – въобще присъстваха някакви четива, това пак бяха романите на Марио Пузо – „Кръстникът“ или „Омерта“. Със „сентенции“ от тях (най-вече от филмовата версия на „Кръстникът“) се обясняваше „всичко“ – като „предложението, което не може да се откаже“, и което, разбира се, не е „заплашване“. И само на малцина правеше впечатление как същата, ама абсолютно същата „стилистика“ започва да властва в прокуратурата или в МВР, как постепенно влиза в политиката…
„Шоуто в понеделник“ на Иван Гешев също беше „реплика“ на това как Дон Корлеоне вижда „разплатата“: „Отмъщението е блюдо, което е най-добро студено“. И да не забравяме: „всичко е лично“.
Затова Бойко Борисов е вече „лицето Бойко Методиев Борисов“. И съответно – доскорошният „пръв приятел“ е вече „лицето Борислав Боби Сарафов“.
Вината на „втория“ е „огромна и непростителна“, тъй като е проговорил за „първия“. Защо точно сега е важен въпрос, изискващ по-дълбок размисъл. Защото пак от романите на Пузо знаем, че думата „мафия“ първоначално е означавала „убежище“, за да се превърне едва по-сетне в тайно-криминална организация. Заради това „убежище“ всички в Сицилия са мълчали. Дори чужденецът, искащ да го упътят, обикновено не е получавал отговор. Никой не е искал да го видят, че разговаря с „външен човек“. Знае ли се какво може да му е казал…
Такъв е законът на „омертата“. Всички мълчат, не се съобщава на никого дори името на убиеца, защото всичко се урежда вътре в „убежището“ от онези, които тайно решават и дърпат конците:
„И така дон Корлеоне можеше да се гордее с управлението си. Неговият свят беше сигурен за онези, които се бяха заклели да му бъдат верни, другите хора, които вярваха
в законността и реда, просто умираха“ (Марио Пузо, „Кръстникът“).
* * *
Страшно е да си помислим, че така се е управлявала или се управлява България.
От един „изтекъл“ след „шоуто на Гешев“ разговор между „две лица“ (да допуснем И. Г. и Б. С.) чуваме как те се кълнат във вечно приятелство и как за тях най-важно било да отгледат децата си.
За „непосветената публика“ това си е битов разговор, ако не беше поредната препратка към „Кръстникът“: „Приятелството е всичко. Повече от правителството. То е почти наравно със семейството“.
Останалото е „омерта“. Затова прокурор номер две (заместникът на главния) иска от правителството охрана, която да го пази от прокурор номер едно. А заместникът на заместника уплашено разказва как дрон го дебне в спалнята му в жилището на неговата съпруга…
И всичко това се случва не в романа на Пузо, а в днешна България!
Щом законът на „омертата“ спре да действа, чакат ни нови разправи.
Най-лесният ответен ход на Иван Гешев е да задейства някои от делата (сложени „на трупчета“ лично от него) срещу доскорошните си политически покровители.
От своя страна Бойко Борисов обаче призова Иван Гешев „да не го страхува“. Случайно ли използва любимия глагол на Делян Пеевски?
Явно развръзката наближава.
Каква ще е тя, нямам представа. Но не знам защо, изведнъж се сещам за друг емблематичен цитат от „Кръстникът“: „Има неща, които трябва да се направят и човек ги прави, но никога не говори за тях. Не се опитва да ги оправдава. Те не могат да бъдат оправдани. Човек просто ги прави.“
Тони Николов, Портал Култура
