Да помним Съединението и Независимостта, защото стереотипът от комунизма не е излекуван. Българите в чужбина тачат повече националните ни празници, отколкото ние в родината. Трябва да преоценим ролята на цар Фердинанд, казва родолюбецът и преподавател във Великотърновския университет
Интервю на Мая Стоянова
- Доцент Павлов, осъзнава ли днешният българин значението на 22 септември – Деня на независимостта на България?
- Бих искал да не съм черноглед или прекалено голям скептик, но през последните години значението на този празник все повече се осъзнава, независимо, че по време на бившия комунистически режим беше изтикан съвсем съзнателно в периферията на нашата историческа памет. Но особено след 2008, когато беше отбелязана 100-годишнината от тази съдбовна дата, той постепенно заема своето достойно място в нашия национален календар, макар че има още какво да се желае.
- Кои са причините такъв важен акт в историята да бъде неглижиран по време на комунистическия режим?
- Причините са не една и две, но могат да бъдат сведени до няколко по-съществени момента. Първият беше в това да не се събужда у българите съзнание за независимост, тъй като режимът, управлявал страната след 9 септември 1944 г., беше се поставил в една много особена форма на зависимост от Съветския съюз, формулирана от западните политолози като “Доктрината Брежнев”. Но реално погледнато, още с идването на власт на комунистическата партия тя не се нуждае от подобен пример на независимост, а по-скоро от примера да следва някой чужд модел, какъвто беше съветският. На два пъти българските комунисти, макар и без особена последователност, предлагаха България да стане поредната република на Съветския съюз. Сега могат да се чуят много неща за тези жестове към големия брат, но те в никакъв случай не могат да бъдат оправдани. На един такъв фон, на който се изтъкваше вечната дружба със СССР, на подобен акт, като обявяването на независимостта на България през 1908, се гледаше реално с лошо око.
Друга причина за негативно отношение към важната дата е личността на цар Фердинанд, който беше превърнат в изкупителна жертва на всички наши национални нещастия през 20 век. Разбира се, той има своите вини и аз не бих станал негов адвокат. Но в историята ни монархът има и своите заслуги, в това число и за независимостта на България, която става до голяма степен и с неговото участие. Той има изключително важна роля в тези събития. А част от пропагандата по времето на комунистическия режим беше да се стоварва всичко върху династията на цар Фердинанд, както и да се правят механични и абсолютно ненаучни паралели с “омразата към Русия и слугуването на Западния свят – Германия и Австро-Унгария”. Така че тези груби идеологически клишета изключваха въобще каквата и да е била форма на признание на цар Фердинанд, който е все пак една голяма личност в нашата история.
- Учените обаче спорят чия е била инициативата и кой има най-голяма заслуга за обявяването на независимостта, каква е вашата позиция?
- На този въпрос най-точно могат да отговорят специалистите по нова българска история. Отрицателите на Фердинанд отдават участието му в този акт на неговата суета, на желанието му да бъде цар, равнозначен на император, на някаква мечта за създаването на голяма българска империя. Други учени, които изследват демократическата партия, изтъкват повече ролята на министър-председателя Александър Малинов, а някои колеги пък отдават по-голямо значение на мисията на Иван Гешов в Цариград. Но според мен е трудно да се каже кой е имал първенство, по-голяма заслуга за този акт. Дори мисля, че такъв няма, а има едно съвпадение във вижданията на цялото българско правителство, чиито членове са си сложили подписите под Манифеста за независимост, тогава солидарни, въпреки рисковете, които са съществували в този момент. Това са министър-председателят Александър Малинов, бесарабски българин от с. Пандаклия , сега Ореховка, днешна Украйна; ген. Стефан Паприков от Пирдоп– министър на външните работи; Михаил Такев от Пещера– министър на вътрешните работи, член на Върховния македонски комитет; Никола Мушанов от Дряново– министър на правослещението; Иван Салабашев – финансов министър, Тодор Кръстев от Перущица – министър на правосъдието; ген.Данаил Николаев –от Болград – доаен на военните сили и не на последно място Андрей Ляпчев от Ресен, Македония, ученик на Трайчо Китанчев, създателят на Върховния македонски комитет. Изброявам имената им, защото това са все хора, които в никакъв случай не са безлични и не са някакви пионки в държавата на цар Фердинанд, както понякога са представяни. Това са автентични български личности, които знаят много добре какво вършат. Всички те, без изключение се нагърбват с тази отговорност, подготвят този акт дипломатически много добре и защитават по един убедителен начин неговата правота.
Много често се изтъква, че Съединението било акт на народен ентусиазъм, че има елементи на въстание, докато обявяването на независимостта става някак си мирно и тихо. Това говори, че българската дипломация само 30 години след освобождението е набрала доста голям авторитет и опит, за да може по един елегантен начин да осъществи подобно дело. В същото време Съединението и обявяването на независимостта в много отношения и в някои основни параметри съвпадат като ентусиазъм. По този въпрос е имало пълен консенсус и в цялото българско общество. В този план независимостта като национално събитие е споделено желание на цялата нация, която вече живее в страна, оценявана от Европа като икономическо и културно чудо.
- Мит ли е тезата, че след събитията от 22 септември 1908 г. България излиза от международна изолация?
- Моето категорично мнение е, че България е излязла от изолация още първите години след Освобождението и то благодарение на своя тогавашен политически елит? Въпреки критиките към него, не можем да отречем, че той е абсолютно мотивиран в национален план, че мечтае за едно обединение на всички българи извън пределите на освободените български земи. Във всичките години, особено при управлението на Стефан Стамболов, а да не говорим за правителството преди 1908, до голяма степен клаузите на Берлинския договор са били предоговаряни благодарение на това, че на България се е гледало въпреки обстоятелствата като на суверенна държава. Въпреки всичко обаче, положението, в което е бил поставена, е било унизително за нея. Правителството, което обявява независимостта, е съставено от трима българи, родени извън пределите на България и четирима - от Южно България, които са били съпричастни към съдбата на македонските българи, на бесарабските българи. И без да го идеализираме, тъй като то също си има своите грешки, неговите членове са имали чувство за единство, за национално достойнство, въпреки тежката сянка на Османската империя. Това, което никога не бива да забравяме е, че обявяването на независимост е заявка за българското национално обединение. В самия Манифест между редовете се чете подобно намерение. В него прозира и една подкрепа отвън, конкретно от Русия. Затова много често това правителство е обвинявано в крайна русофилия. Разбира се, че някои от членовете в този кабинет са крайни русофили, но същевременно те са били хора, които са работили за национално съгласие, ако използваме съвременната терминология.
Това, което според мене много повече трябва да утвърждаваме, е че самото правителство осъзнава националните задачи пред държавата. То разбира, че освен за своите собствени поданици, трябва да се грижи и за многото българи, останали по силата на Берлинския договор извън България или под османска власт. Затова не случайно цар Фердинанд се обявява за цар на българите, а не на България, което създава негативни емоции в нашите съседи. Но в това категорично е заявена идеята за национално обединение. Това фактически е една прелюдия към войните за национално обединение. Ние знаем добре какъв е техният резултат, затова гледаме с известна горчивина на този период от нашата история. Не трябва да забравяме обаче, че тогава българската нация е въодушевена да освободи своите събратя и да излезе достойно на историческата сцена.
- Темата за българите в чужбина винаги ви е била близка, как според вас гледат съвременните политици на сънародниците ни в чужбина 102 години след независимостта?
- За съжаление българските политици продължават да подценяват до голяма стапен този въпрос. С горчивина мога да кажа, че им липсва опит в неговото решаване, марак, че правителствата след 1989 г. полагат някакви усилия в тази посока, които са повече в сферата на патетиката, донякъде - на логистиката. Защото въпросът не е в създаването и приемането на някаква програма, макар че и това не е направено, а е желателно да стане. На много места българите в чужбина използват някакъв свой пиар за повдигане националния дух на сънародниците ни. Много често се говори прекалено романтични, за да бъдат възприети еднозначно. Реално погледнато като модерна държава България никога не е изпълнявала ролята на обединител на всички българи по света и това се забелязва от всеки безпристрастен наблюдател.
За съжаление ние нямаме последователна, цялостна стратегия по този въпрос, която да бъде приета от целия български политически елит. През 2000 година беше заложена идея за Национален съвет, който да работи по тези въпроси, за други форми на подкрепа, фондове които да стимулират тази дейност. Поради съществуващата законодателна уредба напоследък се работи стихийно, България показва някаква подкрепа, но тя не винаги е ефективна. Достатъчно е да посочим случаи, като този със Спаска Митрова и Мирослав Ризински в Македания. Много може още да се желае от днешните политици, поне малко от малко да имат от духа, който са имали техните предци.
- Изследователи твърдят, че през съдбовната 1908 година България е била зависима заради железниците от Виена и Берлин, от какво и от кого е зависима страната ни днес?
- Аз мисля, че човек не е задължително да е топ анализатор или политолог, за да види, че страната ни е в много силна енергийна зависимост от Русия. Така че политиката на енергийна деферсификация все още е само едно пожелание. И в други отношения не сме се отърсили от някои робски комплекси, като васалство, и тук нямам предвид само Русия. Досега нашият политически елит прекалено много се вслушва в някои гласове отвън, даже когато те са напълно конюнктурни. А имаме достатъчно примери не само от други държави в ЕС, но и в нашата история, когато сме се държали много повече като суверенна страна.
Още преди 1908 редица български правителства, които са били в много по-тежки ситуации, са пазили своето достойнство и са били много по-активни в международен план. Изключително неприятно е да бъдем третирани като втора категория европейска страна. Нашите политици дори се оправдават понякога с това второстепенно място, като изтъкват, че сме много малка държава, че има много по-силни фактори от нас.Ако българският политически елит това го устройва, мисля че то е неприемливо за значителна част от българския народ, включително и за българската интелигенция. Въпреки обективните обстоятелства, които наистина съществуват, необходимо в по-голяма степен да бъде зачитано нашето националното достойнство, без това да бъде в конфликт с общочовешките ценности, възприети в ЕС.
- Членството в ЕС и в НАТО даде ли на българите по-голяма независимост?
- Парадоксално е, че след като влязохме в тези две световни организации, вместо да добием самочувствие да водим вече една много по-гъвкава политика, на практика се опитваме да следваме и се вслушваме в мнението на една или друга страна. Цялата история на НАТО пък и на ЕС показва, че отстояването на личното мнение и защитаването на собствените интереси се възприема от партньорите и предизвиква много по-голямо уважение, отколкото сляпо следване на общите решения, които понякога са конюнктурни и временни, които реално погледнато не съответстват на общата стратегия . Така че България е равноправен член, а не второ качество в НАТО и ЕС. Независимо че е много по-малка като страна, на практика трябва да има същата тежест или поне да се опитва да отстоява своето мнение по въпросите, които пряко я засягат. Но това зависи от нашите политици, които не бих искал да поставям под общ знаменател. До голяма степен стереотипът от преди 1989 година не е излекуван, затова припомнянето на Съединението, Независимостта и други национални постижения на българския народ и държава от отдалечаващото се от нас миналото, могат да бъдат като коректив в поведението ни като политика и като национално мислене.
- Какви са съвременните измерения на независимостта за българските общности, които живеят извън пределите на България?
- Българските общности по света възприемат 22 септември като празник. Може да ви се струва дори парадоксално, но особено там, където има по-организиран живот на българските общности, възприеха много по-бързо от нашето, вътрешно българско общество такива празници, като Съединението и Деня на независимостта. Така че в това отношение новият исторически календар на България се възприема по-бързо от българите в чужбина, от българските организации и медии извън България. Не бих искал да бъда черноглед по отношение на днешните ни политици, но в много отношения хората от 1908 г. и тогавашните обществени отношения могат да бъдат един добър пример и катализатор на нашето бездействие и не осъзнаването на българските общности по света като някакъв фактор.
- Наскоро омбудсманът Гиньо Ганев направи предложи цар Фердинанд да бъде погребан в България, реалистична ли е тази идея?
- Според мен в тази идея няма нищо лошо, тъй като цар Фердинанд, през всички свои грешки и грехове, е един човек, който има заслуги към България и те не трябва да му бъдат отричани.Той е имал достатъчно висок авторитет в българското общество, вземал е решения, които му костват короната. Царят се отъждествява с народа. Така започва и манифестът за независимостта, с обръщение към “моят народ”. И макар това е да в духа на монархическата лексика, очевидно става дума за българския народ. В този смисъл той заслужава една преоценка, защото Фердинанд не е единствената личност в нашата история, която буди повече разделение, отколкото обединение. Това обаче не означава, че те не заслужават уважение. Подобно на княз Александър Първи Батемберг е добре тленните останки и на цар Фердинанд да дойдат в България.
Нещо повече, в София няма нито един паметник, който достатъчно добре да се свързва с нашата собствена национална история – нито на Аспарух, нито на Крум, нито на Самуил...И тук ми се ще да повдигна темата, че мястото за костите на цар Самуил трябва да бъдат положени в София, в базиликата “Св.София”. В това отношение българската държава би трябвало да използва всички механизми за едно разбиране с Гърция по тази важна за нас тема.
