Подмяната на българската културна идентичност с руска е една много мощна стратегия, която тръгва след Освобождението, разбира се. След това, когато Съветската армия фактически окупира България, започва и през образованието, и през медиите да се налага тази подмяна на българската културна идентичност с руската. Така да се каже - отказваме се от себе си в полза на някой друг. Това за съжаление продължава и с пълна сила през пропагандата и в наши дни.
Това заяви в интервю за ФрогНюз медийният експерт и преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски" доц. Георги Лозанов във връзка с актуалното състояние на медийната среда в България и празнуването на Деня на българската писменост и култура - 24 май.
Ето и цялото интервю:
Доц. Лозанов, как оценявате нивото на грамотността у българина като цяло? Спада ли, повишава ли се, каква е вашата оценка?
Не мога да преценя нивото на грамотността на българина като цяло. По-скоро следим грамотността на публичните елити и в това отношение можем да имаме определени претенции. Ако говорим за тяхната способност да водят диалог, а не разправия, това за съжаление не е на високо ниво. Мога да кажа, че тяхното ниво е спаднало драстично, особено когато говорим за началото на Прехода, когато в политиката влязоха интелектуалци.
Те зададоха едно ниво, след което за съжаление имаше очевиден спад. Въобще, при културните ни елити се създава сериозен проблем, тъй като след 9-и септември се налага един друг модел, партизански, слязъл от планините, с Шмайзер в ръка, който чрез сила налага един преврат и унищожава тогавашните елити. За съжаление, поне от 80 години насам у нас нямаме образован елит.
След това, след Десети ноември, имахме голямо очакване, че интелектуалците и въобще образованите хора, онези с потенциал, ще застанат на видимите места в държавата. След тази първа вълна на политически интелектуалци, дойдоха т.нар. "мутренски фигури", които зададоха друг ценностен модел.
Сега тепърва очакваме да се появи един европейски елит, който да притежава съответното ниво на култура, експертност и образованост. Даже протестите през 2020 г. в някакъв смисъл искаха тази смяна - да дойде един европейски елит. Защото, няма какво да се лъжем - демокрацията само етимологически произлиза от думата "народ". Имаме спешна нужда от високо културни и морални елити. Чакаме ги да дойдат на власт, но нещата се случват доста трудно в България.
Вие сте медиен експерт. Какво смятате за актуалното състояние на електронните и печатните ни медии? Успяват ли те да предадат адекватно обществената и политическата обстановка в страната?
Рисковано е в България да се говори за медиите като цяло. Има различни медии. За мен са важни не толкова медиите или техните собственици, колкото журналистите и отделните личности.
В това отношение има журналистически фигури, на които може да се има доверие, въпросът е колко са разпознаваеми от масовата публика. В това отношение има сериозно объркване. Тук изиграха много съществена роля социалните мрежи. Хората започнаха да се отнасят към социалните мрежи като към медии. А трябва да кажем, че те не са медии. Даже в някакъв смисъл са обратното на "медия".
Медията изисква две неща. Едното е да има съдържание, което да достига до много хора. Това донякъде го има и при социалните мрежи. Но вторият основополагащ момент е, че се изисква редакционна отговорност. Трябва да се следват определени професионални стандарти, за да може съдържанието да се превърне в медиен продукт. Това, разбира се, не се спазва в социалните мрежи. Там можеш да намериш всичко, включително и много смислени неща, но и целият информационен брак, който произвеждат троловете, за да легитимират една или друга пропагандна кауза. В резултат на това много силно е замъглена картината в общественото съзнание.
Най-пряката видимост от тези процеси е влиянието на руската пропаганда, на която сме свидетели в последните две десетилетия. Този процес се задълбочи и стана особено плашещ по време на войната в Украйна, когато се оказа, че голяма част от обществото е склонно да повярва на определена фалшива информация и да каже на черното - бяло, което пропагандата именно цели.
Нейната цел е именно да промива съзнанието на масовия човек. Една от основните цели на пропагандата е да накара човека да повярва, че виновен за войната е не Путин, а самите украинци. Тя се опитва да прокара тезата, че не е ясно кой къде е нахлул и кой е жертвата. Създава се една пропагандна картина, която основно се провежда през социалните мрежи, но нерядко се възпроизвежда и в традиционните медии.
Чуват се разни мнения в публичното пространство, че Денят на българската писменост и култура трябва да бъде обявен за най-българския празник. Вие какво смятате по този въпрос, споделяте ли едно такова мнение?
Това определено е денят, който е най-подходящ за национален празник. Особено на фона на Трети март. Националният ни празник е хубаво да бъде свързан с три неща. На първо място, националният празник трябва да бъде свързан с някакво повдигащо духа на нацията постижение, каквото е несъмнено разпространението на създадената от Светите братя Кирил и Методий азбука. Това безспорно е едно от големите ни начинания в цялата ни културна история.
Второто, което трябва задължително да присъства при един национален празник, е да обединява хората. Да е нещо, по отношение на което няма конфликти. По отношение на Празника на буквите, на празника на българското слово, той като че ли в най-малка степен може да бъде обвинен в някакво разделение. Като че ли това е точката, в която всички, от най-либералните, до най-ксенофобските гласове в публичното пространство, могат да стигнат до някакъв консенсус.
И третото, което е изключително важно за един национален празник, е да дава израз на националната идентичност. Не съм чувал за друг народ, който да празнува своя език. Ние в това отношение имаме особен пиетет към езика. Именно поради тази причина сме превърнали Денят на славянската писменост и култура в специфичен празник. Много хубаво би било, ако нацията се огледа хубаво в тези три характеристики по отношение на празника на българския език, и да се откаже от Трети март, каквото предложение направихме няколко пъти с различни формации. Трети март в някаква степен не отговаря на нито едно от тези три условия, за които говорих. И разединява хората, и не е свързан с нашата национална идентичност. Важно е да се върви към промяната.
Подмяната на българската културна идентичност с руска е една много мощна стратегия, която тръгва след Освобождението, разбира се. След това, когато Съветската армия фактически окупира България, оттам нататък започва и през образованието, и през медиите да се налага тази подмяна на българската културна идентичност с руска. Така да се каже, отказваме се от себе си в полза на някой друг. Това за съжаление продължава и с пълна сила през пропагандата и в наши дни. Имаме следния феномен - "националисти", които уж защитават националната кауза, а всъщност защитават чужда такава. Такъв именно е случаят с партии като "Възраждане". Те дават израз на този деформиран национализъм.
Имаме ли според Вас нужда от промяна на литературния ни канон? Той адекватен ли е към момента?
В литературата и изкуството има множество символи, които могат да се тълкуват по различен начин. Ще ви дам един пример - Константин Павлов - той като че ли не попада в литературния ни канон, не се тачи толкова високо, колкото другите автори. Към него се отнасяме сякаш някак предпазливо. Той присъства в литературната ни традиция по един предпазлив начин. Павлов, ако не най-големият, е със сигурност един от най-големите поети на нашето време. В тази линия на канона - Ботев, Вазов, Яворов, Лилиев, Далчев - там трябва да се появи и Константин Павлов, но не идва. Все не идва. Така че този канон за съжаление е неинформативен с оглед на реалните постижения на българския дух. Константин Павлов е един поет на съпротивата. На съпротивата срещу комунизма, а оттам нататък и срещу всяка форма на насилие. Сходно е и положението и със самия Далчев. Ние самите трябва да можем най-напред да оценим и да кажем какво представлява същинска стойност, да си дадем сметка за собствените творци. Признанието, което собствената култура дава на своите творци, е изключително важно.
Трябва да си даваме сметка за културните йерархии. За един автор е много важно да има национална специфика. Съответното литературно произведение трябва да притежава някаква различност, която произлиза от категорията на националното.
И второ, заедно с нея и въпреки нея, трябва да може да говори по човешки въпроси, така че да попадне в световната литература. Мога да ви дам следния пример. В България има според мен поне двама автори, които имат потенциал да бъдат нобелови лауреати. Единият е Милен Русков, другият е Георги Господинов. Единият е по-силен в националното и ако успее да го докара до произведение, което да привлече вниманието на света, е напълно възможно да родим нобелов лауреат. Специално за Георги Господинов, той има изключителен усет за съвременна литература и изобщо за съвременна култура, която минава много отвъд националните граници. Ако той съумее да вкара една достатъчно отчетлива национална различност в своето творчество, съм сигурен, че много бързо ще стане първият български нобелов лауреат по литература. Той в това отношение е по-напред. Ситуацията е такава, че Господинов участва в глобалния литературен процес. Смятам, че ако ние самите не попречим на потенциалните си нобелови лауреати, най-после можем да получим тази награда.
Какво трябва да бъде отношението ни към българския учител? Той все още ли е обект на подражание и преклонение или това отношение се е променило?
Сещам се за един мой учител по математика, който ми е преподавал някъде 70-те години на миналия век. На него му се беше наложило, понеже не можеше да си прехранва семейството, да свири на тромпет. Аз случайно станах свидетел на това и той погледна тромпета, и си сложи пръст на устата. В смисъл, че трябваше да си мълча, да не го издавам.
С този пример искам да кажа, че не е никак лека съдбата на българския учител. Трябва да дадем възможност на българския учител постоянно да се ограмотява, да учи. Българският учител е толкова по-добър учител, колкото е по-добър ученик. Има много неща, които трябва да се учат, особено в оценката на историята, на литературата, на културата. А оттам и той да предава същата тази оценка на децата. Образованието трябва да даде на хората шанс за избор, не да ги забутва в едни схеми и да изисква те да стоят там. Изборът е синоним на свобода. А пък най-първичното и най-важното нещо, което можеш да научиш, е да бъдеш свободен. Мисля, че ние, в това отношение, имаме какво още да учим.
Интервю на Георги Камарашев
