Валери Петров. Наградата "Паисий Хилендарски". Тържествена церемония. Големци в Гранитната зала на Министерски съвет. Пози, фотосветкавици, чаши с вино. В светлината на прожекторите: премиерът Сергей Станишев и Валери Нисим Меворах.
Големият поет е сред 1500-те евреи, останали да живеят в България. Други над 30 000 са се разпиляли по света и главно в Израел през последните 18 години. Валери Петров е великолепен драматург, поет, сценарист и преводач. Той е човекът, който "изрече" Шекспир на кирилица... Мнозина го славят, цитират, припознават. Малцина го познават.
Учил е в италианското училище в София, а по-късно завършва медицина в Софийския университет.
Един от основателите на в. "Стършел". От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като културен аташе.
Наградата „Паисий Хилендарски" е учредена с Постановление на Министерски съвет от 28 юли 2000 г. и се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.
Носители на наградата до момента са проф. Вера Мутафчиева, проф. Светлин Русев, проф. Стефан Данаилов, Йордан Радичков, проф. Христо Христов и арх. Богдан Томалевски.
Това може да ви се стори много важно, но не е. Наградите не винаги са справедливи. Под талантливото перо на Валери Петров са се родили произведения, за които наградите са само съпровод. Дори Нобеловата...
Така веднъж във снежната алея
Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса...
Честито, маестро!
