.jpg)
„Труд” съкрати правото ми на отговор, но читателите трябва да знаят цялата ми позиция защо не съм до държавния глава
К. Парамов
В брой 264 (21374) от петък, 24.09.2010 г., на страница 14/15 имахте интересна статия – „И ГЕРБ, и БСП търсят врага в моето легло”. Там изрично съм упоменат, че публично съм се показал около Първанов, като част от „новите” хора с харизма да водят ретро-левицата.
Имате някаква сериозна грешка и искам веднага да я поправим. Тя касае България и заради нея нямам право да мълча. След март 2004 г. аз никъде не съм се показвал около Първанов. Написах му писмо, загрижен за него и държавата, на 8.03.2006 г., на което той не обърна никакво внимание. За всички е ясно едно – Георги Първанов е президент на републиката, а аз съм никой, но ако цитирам Осман Октай „тези, които са свидетели на прехода, никой не иска да ги помни и цитира”.
Първанов изживява днес тежък синдром. Той не знае закъде да тръгне, не знае как да започне, не знае на кого да повярва, защото предишното му издигане беше „суфлирано” с прецизност, на което самият аз съм свидетел. Но това е малката беда. Голямата е, че президентът може да осъмне и като плагиат в политиката. През 2005-2006 г. Георги Желев от Добрич (Бог да го прости) и моя скромна милост бяхме ангажирани от проф. Димитър Иванов от Лондон с новата му идея като визия за участие на гражданското общество в политиката. И тъкмо тръгнахме от „Позитано” – Първанов получи указание да се „освободи” от лондонския професор. Нещо повече, проф. Димитър Иванов беше заменен от другарката Катя Николова. Уникален парадокс на прехода и уникално унижение за подготвените и смислени хора.
Днес същият този президент се е сетил отново за предимството на гражданското общество, за идеите на „Гражданския съюз за нова България”, превърнал се в последствие в „Глас” и иска да ги ползва. Няма лошо. Но без плагиатство и без Парамов. Защо?
Тези дни, впрочем последните два месеца, усърдно се занимавам с теория и документи, за да отговоря достойно на десетте лъжи, които ми бяха вменени заради прехода. Като работа, и в Лондон, и в София по спомените за новата ми книга – „Въпросите на деня”, откривам и някои взаимовръзки, чрез които се налага сериозна и детайлна оценка около същността на работата на президента Първанов.
Много ме обвиняват, че съм бил член на БКП/БСП. Да, бях такъв. Станах член на БКП през юли 1973 г. и членувах в БСП до декември 1993 г.
След 10-ти ноември БКП тръгна към промяната, тръгна към раздялата с Живков, за да се завърне след 10 години към неговите наследствени кадри и най-вече към неговите прийоми. Ако бях останал в тази БСП днес, щях да се срамувам много, че не съм се откъснал навреме от фалшивата и лъжовна перспектива. Когато БСП започна да баламосва лявото пространство по най-изкривения начин, мен ме нямаше там. Нещо повече, аз съм първият депутат от БСП, който е напуснал партията си като такъв, въпреки очертаващата се блестяща политическа кариера. За огромно съжаление тези, които искахме да променим БСП отвътре бяхме много малко, а и наистина предадени. Докато Андрей Луканов бе жив, имаше някаква надежда, че паритетът би се постигнал и с външна помощ. След наглото му убийство бъдещето бе вече ясно. Следваше пълна реживковизация и безскрупулно натрупване на капитала за сметка на социални популизми и фалшиви социологически експерименти за заблуда на целия български народ.
Един ден, а той няма да е далеч, всички в България ще разберат, че основният радетел, проводник и реализатор на тази пагубна политика на реживковизация не е кой да е, а самият Георги Първанов – президентът на Р. България.
Изпращайки Станишев в Лондон да продължи обучението си, осигурявайки му стипендия и политическо бъдеще в БСП, Първанов и Премянов реализираха първата, но основна политическа и организационна грешка по пътя на реживковизацията на БСП. Абсурдно бе наследникът на най-близкия до Живков, външнополитически идеолог на живковизма – Димитър Станишев, да поведе друга политика освен бавно и частично, малко по малко да реживковизира БСП. Някои ме обвинява днес, че съм бил ляв. Да, по същество аз съм ляв и никой не може да ме обвинява за това. Такива са ми разбиранията и така ги обяснявам без каквито и да намерения за промяна. Но управленският стил на Живков не можах да разбера и никога не съм го разбирал. Защото едно е да моделираш ляво управление с присъщите му социалдемократически принципи, друго е да докараш Станишев да управлява с лъжа и да прилепиш Живковите традиции към него.
По същество за късната манипулация на Живков, лъжите на Костов и такива от НДСВ нямат нищо общо с лявото и дясното. Те са едни и същи и чрез лъжите си са се реализирали твърде успешно като такива в загнилата българска политическа среда. А политическата среда в България за последните 9-10 години и в БСП бе създадена от Първанов и инструмента му Станишев.
Парамов и Първанов в годините, когато имаха общо виждане за реформиране на БСП
Избирането на Сергей Станишев за председател на БСП е най-голямото предателство към 10-ти ноември. Към желанието на хиляди леви и социално обвързани или пренебрегнати привърженици на партията да бъде освободена от схоластиката, догматизма и прийомите на Живков. Да бъде освободена БСП от стила на елементарната хитрост и шмекеруване – едно да се прави, друго да се говори, трето да се краде! И затова е твърде виновен Георги Първанов!
Избирането на Сергей Станишев за министър-председател на България е възможно най-елементарното и глупаво предателство срещу държавата ни. Избирането на Сергей Станишев за министър-председател е най-големият парадокс за Нова България и огромна обида към политическата история на държавата ни. Да поставиш за министър-председател в една толкова сложна и противоречива обстановка на Балканите, на една толкова бедна и разпасана държава човек без характер, без да е служил в армията, без един ден трудов стаж, без елементарен стопански опит, без семейство, е повече от предателство. И за това е твърде виновен Георги Първанов!
Това предателство означава да отвориш открито, отвсякъде държавата към беззаконие и кражба, да я лишиш от информация, да блокираш службите й, като ги направиш зависими от престъпността и бандитизма. Връх на този уникален политически цинизъм е да назначиш Румен Петков за вътрешен министър. И така на практика да създадеш държава на безскрупулността и безвремието, държава на олигархията и групировките – просто една нова латино-нарко държава на Балканите.
Днес Първанов трябва да си скубе косите, че и той като Тони Блеър е поставил за свой наследник в партията най-неподходящия. Дано президентът да се е убедил вече, че подобно на Браун и Станишев страда от „вродена липса на политически инстинкт” и е „манипулативна фигура, провалила неговата партия”.
Подобно на Блеър, Първанов трябва бързо да пише спомените си и искрено да каже за кукловодите всичко, за зависимостта и колко голяма е била тя, за лукавството и подлеците около нея. Само по този начин ще се отърве от малко от постоянно натрапващата му се вътрешна угроза, че не е направил онова, от което е имала нужда България.
Повече от половината време – цели 12-13 години от фалшивия и ароганетен преход на България, е под егидата на Георги Първанов, и никой не иска да го изрече на глас. И когато винаги наближава 10-ти ноември, трябва да имаме смелостта и честта да признаем за старта на промяната и за реализацията й. И не на последно място, за личността на един голям министър-председател на България – Андрей Луканов.
Трябва ясно да се знае за поколенията, че и Първанов, и Станишев се оказаха тотални неблагодарници към спомена, към силата и действията на Андрей Луканов. А може би и не са ги разбирали. Нали са историци? Те отдавна забравиха за неговото семейство и като истински сомнамбули не искат да си спомнят за човека, който бе еманципирал в себе си убедеността си за промяна и новото политическо бъдеще и място на България. Но не като недоверие, за какъвто противниците в БСП представят Андрей Луканов, а като държавник от друго бъдеще време, като човек с друга уникална всеизмерна интуиция.
Днес Андрей Луканов стряска и на сън Георги Първанов и Станишев. Защото ако не беше той, първият щеше да прехвърля още от рафт на рафт прашасалите томове за историята на македонските войводи. А вторият – с наученото за военните мундири и името на баща си щеше да живее със спомена по неосъществените си мечти. Благодарение на Андрей Луканов – Георги Първанов е човек, когото днес познава целият свят, а Станишев е персона, вписала се в голямата българска политика по недопустимата случайност. И то без дух, без мисъл, без работа, без риск, само заради едното име и полъха от „Чавдар”.
Тази реална червена угнетеност не е нито в стила, нито в разбиранията на политиците извън БСП. Те не са длъжни да знаят за нашите вътрешни трагедии след 1923-1925 г., те нямат понятие за „големите вътрешни партийни врагове”, за какъвто ме смятат и мен. Но всичко е до време и трябва да се знае от следващите. А днес в БСП се разсъждава по други условия, с други критерии, със силата и шумоленето на банкноти, без идея, без държава, само заради едната представителност и парадигмата на „аз-ът”, на слепите им водачи. Днес БСП няма никакви ангажименти и принципи като последователност и явност, като човечност и солидарност, а само едната всеядност в защита на интереса на онези, които ни баламосват вече 20 години.
Днес в БСП тихо витае духът на Георги Първанов без да усещат, че той вече е история. История в аванс, която един ден ще бъде оприличена с много разкрития, с много падения и позори, в която не мога да бъда включен и съм твърде далеч от нея.
Днес съвсем достойно и явно бих заявил: Парамов го няма при Първанов, и това е самата действителност!
