Руското командване се похвали тази сутрин: Ударихме Одеса! Те, великата Русия, ударили Одеса. Има загинали цивилни. Какъв величав успех! Ударили Одеса, този непокорен град, приютил в пазвите си хора от различни раси, религии и цвят, и – о, ужас – много евреи. Българи и гърци също.
Нашият Ботйов е учил там, но понеже бил луда глава, взели та го изключили. Така си създал отношение към руската прогнила администрация. Много будни български умове са трупали знания и опит в Одеса. Специален град. Винаги е бил такъв. Но… в Украйна. Мамка му.
Удряйте с ракети и дронове, витязи на Путин, този град не заслужава да го има.
Исак Емануилович Бабел е роден в Одеса. Светът е чел неговите „Одески разкази“ признати за абсолютна класика. Написал и „Конармия“ заради която книга маршал Будьони бил бесен, че описвал действителността не по болшевишки правилно.
Бабел, разбира се бил неправилен, защото нарекъл колективизацията по съветски по-страшна от гражданската война.
Най-накрая на 15 май 1939 г. Бабел е арестуван във вилата му в Переделкино по обвинения в „антисъветска конспиративна терористична дейност“ и шпионаж в полза на Франция. При ареста му са иззети няколко ръкописа, които се оказват завинаги изгубени. Бабел е измъчван жестоко и принуден да подпише, че е троцкист и е омаловажавал ролята на партията. Обвинили го също, че пише порнографска литература. От Военната колегия на Върховния съд на СССР Бабел е осъден на смърт и на 27 януари 1940 г., ден след произнасяне на присъдата, е разстрелян.
Екзекуцията е подписана лично от Сталин. Сатрапът по-късно казва, че е направил това с удоволствие, защото Бабел заслужавал да умре. Това признание излиза след смъртта на Сталин – дотогава Кремъл крие ликвидацията на големия талант. Едва през 1984 г. излизат подробности за смъртта на автора на „Одески разкази“…
Путин горещо желае да довърши делото на Сталин. Одеса трябва да загине. Защото е в Украйна!
А и там се родил Бабел, който не харесвал диктатурата. И му взели мярката…
Да не забравяме, че самият Пушкин е писал: Одеса е град, в който „можеш да помиришеш Европа. Говори се френски и има европейски вестници и списания за четене.“
Не е знаел великият поет, че точно това дразни най-много Московията…
***
Исак Бабел
НА ГАРАТА
Разказ от Исак Бабел
Това се случи преди две години на забравена от Бога гара близо до Пенза.
В ъгъла се беше събрала компания. Отидох при тях. Оказа се, че изпращат войник на фронта.
Един там, пиян, отметнал глава нагоре, свиреше на акордеон. Хълцащ младеж – занаятчия наглед, – с треперливо хилаво тяло, протегнал ръце към акордеониста, пошепна:
– Разтягай, Ваня…
После се отдръпна и обърнал гръб на останалите, съсредоточено капна одеколон в мръсната чаша с ханжа, китайска водка.
Бутилката с мътната течност обикаляше от ръка на ръка. Всички бяха пияни. Бащата на войника седеше на пода отстрани, блед и мълчалив. Братът на войника непрестанно повръщаше. Той се свлече, захлупи лице в бълвоча си и в този вид заспа.
Дойде влакът. Време беше за сбогуване. Бащата на войника не искаше да става – нито да отвори очи, нито да се надигне.
– Ставай, Семьонич – каза занаятчията. – Благослови сина си.
Старецът не отговори. Взеха да го будят. Копчето на кожената му шапка висеше. Приближи се стражарят.
– Тъпанари – рече той, – човекът мъртъв, те го бутат.
Излезе вярно – заспал и умрял. Войникът се огледа сащисан. Акордеонът потрепваше в ръката му и от тръскането просвирваше.
– Виж ти – каза той, – виж ти… – и допълни, подавайки акордеона: – Акордеонът е за Петка.
На перона излезе началникът на гарата.
– Веселби… – измърмори той – намерили къде да се сбират… Прохор, кучи сине, дай втори…
С големия железен ключ от гаровия клозет стражарят два пъти удари камбаната (езикът на камбаната отдавна беше изскубнат).
– Вземи си сбогом с баща си – казаха на войника, – стоиш като пукал.
Войникът се наведе, целуна бащината мъртва ръка, прекръсти се и тъпо тръгна към вагона. А брат му – той остана да спи в повръщнята си.
Откараха стареца. Хората започнаха да се разотиват.
– На ти трезвост – обади се старчокът търговец до мен, – мрат като мухи кучите му синове…
– Не, братко, трезвост, умряла работа… – твърдо каза брадат селянин, който се приближи до нас. – Народът ни е – народ пияница. Мътно око му трябва…
– Какво? – недочу търговецът.
– Гледай – отговори селянинът и с ръка посочи към полето, черно и безкрайно.
– И?
– И нищо. Тоз мъток виждаш ли го? Ей такова око му трябва и на народа – мътно.
1918 г.
(Превод: София Бранц)
***
Те се гордеят, че бомбардират всичко в Украйна. Гордеят се, че убиват и насилват. Путин се цупи, че убийствата се случват бавно, а отсреща съпротивата е огромна. А как ги разстрелваше Джугашвили!...
И за сведение: близо 13 000 българи живеят в Одеса.
Фрог нюз
