След подкрепа на Съединението княз Александър I разочарова Александър III в желанието му страната да няма своя собствена външна политика, несъгласувана с Петербург и се осъществява безпрецедентен натиск за отстраняването на княза от престола. На 9 август 1886 г. преврат извършен от офицери русофили го отстранява от страната, но успешен контрапреврат оглавен от председателя на парламента Стефан Стамболов го връща обратно. На днешния ден, 3 юли 1895 година, Стамболов е посечен.
Продължилият натиск на руския император обаче довежда в края на август до абдикацията на първия български княз. Престолът остава овакантен. Начело на страната застава регентство в състав Стефан Стамболов, полк. Сава Муткуров и Петко Каравелов. Нужно е съгласно Търновската конституция да се избере нов български монарх, пише историкът Стефан Дечев.
Плановете на Петербург от последните няколко години и особено месеци са свързани с поставянето на послушна „пионка“, която да изпълнява всичко идващо от Азиатския департамент в Петербург и руското дипломатическо агентство в София. Ето защо от руската столица настояват за отлагане на предстоящите избори за III Велико народно събрание (ВНС) от края на септември 1886 г., а след тяхното провеждане обявяват, че няма да признаят резултатите им.
Въпреки непреклонната руска позиция, правителството в София начело с д-р Васил Радославов публикува указ за свикването на избраното ВНС. В желанието си да демонстрира сила, Петербург изпраща по внушение на руския императорски пратеник в Княжество България ген. Николай В. Каулбарс два военни клипера (бързо многомачтов ветроходен кораб) във Варна с официално обяснение да се защити руското консулство в града.
Самите български управляващи среди, особено през октомври 1886 г., разглеждат със страх и униние евентуална руска окупация на страната, като предстояща вероятност. Това ги кара да обсъждат планове за реални ответни действия и съпротива.
През октомври 1886 г. първият регент Стамболов пише в дневника си: "Ние и биле би съгласни да видиме руска окупация, отколкото сами да напишиме и подпишиме своята смъртна присъда.“ И все пак, някои насърчения получени от чужди, най-вече английски дипломати, дават само временен кураж на властите в София, а и твърде често имат доста символичен смисъл. Затова те не премахват ужасяващите им страхове. Крехките надежди често се сменят с униние и дори със страх “московеца” да не “пороби и поруси” България. Налице са дори и опасения, че при руска окупация управляващите могат да бъдат избесени или изпратени в Сибир.
На 17 октомври 1886 г. и Министерският съвет провежда заседание с участието на регентите Стамболов и Муткуров, на което се обсъжда създалата се след пристигането на руските клипери на варненския бряг обстановка и специално вероятността за руска окупация. Наистина чрез българския дипломатически представител в Цариград Димитър Греков достигат някои сведения, че Русия няма намерение да окупира България, но също и как ако възникне въоръжен конфликт, нито една от великите сили не би подкрепила открито Княжеството. Затова и споменатите страхове за бъдещите намерения на Русия съвсем реално обхващат управляващите кръгове и дълго време не изчезват.
Още пристигналият във Варна на 13 октомври първи руски клипер ”Забяг” предизвиква смущение сред населението в цялата страна като се ширят и слухове за предстояща катастрофа. Първият регент Ст. Стамболов бързо разработва свой план за българска съпротива при евентуална руска агресия. Този план той излага в дневника си около датите 11,12,13,14 октомври 1886 г. Споделя го с другия регент Муткуров, както и с премиера Радославов.
Планът предвижда ако руснаците направят десант във Варна, войската да се оттегли на запад и да се открие веднага ВНС. Със специален акт то трябва да протестира срещу „вандализма и грабителството на казаците“ и да избере незабавно Валдемар Датски за княз на България.
Стамболов има и чисто военен план, който също ясно излага в дневника си, пишейки следното: „Във военно отношение аз си имам начертан план, който може да тури русите в безизходно положение и да спаси честта, а може би и свободата на България. Планът е следующия: да оттеглим всичката си действующа войска във Видинската крепост, гдето да са укрепиме и да не са сдаваме на русите без бой. Това наше поведение ще ги тури в много трудно положение, защото ще им бъде твърде трудно да ни нападнат и бомбардират и за да вземат крепостта ще им трябват най-малко 50-60 хиляди войска. Видин има доста топове, към които може да се добавят още 3-4 батареи. Храна може да внесеме 4-5 милиона оки жито. Държавното казничейство може там да са принесе муниции и припаси за оръдията да внесат във Видин из Руссчук, Шумен и София. Така щото да са приготвиме да издържим една обсада от 10 месяца без да Осетиме нужда от нещо. Ще са осъществи ли тоя мой план ако русите дебаркират в България или, това аз още не мога да кажа, но мисля че вече друго средство не ни остава, защото твърдоглавия московец от други резони не иска да разбере. Ако ние избереме и укрепиме един як и непристъпен пункт, ние можиме да спечелиме доста време, а дотогава може и да се образува някоя европейска коалиция, която да пребие ръцете на московеца, за да му мине ищаха да посяга на чуждо нещо. Но дано дадеше Бог да не дебаркират русите, че нека моя план остане без последствия.“, цитира Дечев.
Споделените от Стамболов в дневника му редове демонстрират ясно няколко неща. Те са свидетелство, че руското нападение над страната и нейната военна окупация се разглежда от първия регент като съвсем вероятно. Той определено смята на руското нахлуване да се окаже, макар и специфична, съпротива.
Заедно с това Стамболов разчита на превръщането на един непревзет от руската войска град, неслучайно в най-северозападната точка от страната, в символ на българския държавен суверенитет. Ето защо в него се събират, съгласно плана, цялото регентство, цялото правителство и цялата войска.
Заедно с това, българският държавник залага много на дългата и продължителна обсада и на невъзможността руската войска да превземе българската крепост. Това спечелено близо година време му е необходимо с оглед нарастването на симпатиите на общественото мнение в Европа в полза на българската кауза и организиране на европейска коалиция, която да е в състояние в крайна сметка да сломи руската армия. Има и една, струва ми се, друга цел, която не е изложена в дневника, но е също част от плана.
Отстъпването на цялата територия на страната на руската войска, без капитулацията на регентството, правителство и българската армия, определено цели в хода на времето да нараства негативното настроение сред българското население към газещата земята му чужда армия. Неслучайно сам Стамболов написва изрично как този негов план „може да тури русите в безизходно положение и да спаси честта, а може би и свободата на България.“
В крайна сметка кризата в страната от 1886-87 г. се разреши по друг начин. Нямаше руска окупация, а българо-руските дипломатически отношения бяха прекъснати за период от близо десет години. Но когато през 1896 г. руският външен министър княз Лобанов-Ростовски изпращаше новия руски дипломатически агент в София той изрично го инструктираше да не се намесва във вътрешните работи на България. Точно това правеха съвсем директно руските дипломати в София от 1879 до 1886 г. И все пак, дори и вече мъртъв, Стамболов беше победил, обобщава историкът.
На 3 юли 1895 година Стамболов се среща със свои приятели в любимия му „Юнион клуб“ – намиращ се на не повече от половин километър от дома му (на ул. „Раковска“ и ул. „Иван Вазов). Там той вечеря с небезизвестните Димитър Греков, Димитър Петков и Иван Салабашев, с които е в добри отношения. Разбира се, до него неотлъчно е и телохранителят му Гунчо. Около 19:45 Стамболов си тръгва от заведението. Има сведения, че файтонът, на който се качва, не е случаен, а е нает от атентаторите.че е зает. На файтона, освен експремиера и телохранителя му, се качва и Димитър Петков. Тези от вас, които познават центъра на София, ще си представят колко кратко е било пътуването им, тъй като превозното средство спира рязко на пресечката на ул. Раковски и ул. Стефан Караджа, тоест на не повече от 100 метра. Тогава от улицата изскачат двама въоръжени мъже, единият от които стреля срещу файтона. Водачът спира рязко. По-късно Петков пише, че в този момент Стамболов казал „Изгубени сме!“ и скочил от файтона. Мирчо Ацев подкарва бързо файтона, за да отдели жертвата от телохранителя. Стамболов тръгва да бяга назад по ул. „Раковски“ сам, тъй като едноръкият Димитър Петков пада на пода на файтона при рязкото потегляне. Атентаторите подгонват целта си и я настигат. Твърди се, че това са македонският комита Михаил Ставрев от Ресен, с прякор Халю, и Боне Георгиев. Към тях се присъединява Атанас Цветков, наричан Талю. За секунди Стамболов е посечен в опит да насочи револвера си към нападателите. Телохранителят му Гунчо ги настига, но е твърде късно. След него тича Димитър Петков, а убийците бягат.
Спътниците на жертвата виждат ужасяваща и жестока гледка. Двете му ръце, с които се е мъчил да запази главата си, са почти отрязани и висят на кожата. Показалецът на лявата ръка и два пръста на дясната остават отсечени на улицата, а по главата му има 12 рани, като дясното му око е съсечено.Това е краят на Стамболов.
Ужасът около смъртта на Стамболов не е свързан само с убийството му. По време на погребението му се случват меко казано отвратителни и недостойни сцени. Гробът му е взривен, а има сведения, че мразещи го танцували хоро над мястото, над което щял да спи вечния си сън. Говори се, че трудно бил и намерен свещеник, който да е съгласен да води траурния акт. Цар Фердинанд I забранил с телеграма на всички високопоставени офицери да присъстват на опелото, което било прецедент за времето си.
Кой стой зад атентата? Този въпрос се задава и до днес, а отговорът е труден. Може да бъде казано, че пръст в това имат както опозицията му, така и Русия, която според Стамболов нямала място в българския политически живот.
