В хола сме всички, дето ще пътуваме. Няма го само брат’чеда Фильо, който отпраши вчера с буса нагоре. Той кара стоката за сергията, дето я пазарихме за тарапаната на Рожен. Ще е пълно с балъци зарад пилона, шъ ударим кьоравото! - повтори той причината за туй вълнение около тазгодишното ни пътуване и даде газ на баничарката.
Ние останахме да се организираме за последно и сега сме в хола на чичо Стою.
Бррррррррррр… - профуча през стаята племенникът Марио, качен гордо на тротинетка.
Баща му свари да го перне зад врата, а баба му – леля Дамянка, се втурна подире му да не събори детето бурканите със стерилизирано пуешко и свинско в кухнята, наредени като войничета на масата. До тях кротуваха домати, краставици, лук и три литра ракия в две шишета от Кока-кола.
- Сгънахте ли потурите, калпаците и елеците, ма? – попита тежко баща ми.
- Ка щяло да не, - отвърна майка ми. – Туреле сме и пищовете между дрехите, - допълни тя, явно готова за този въпрос.
Всички имахме носии, които да облечем на планината, кога дойдеше време за патриотизъм под новия пилон. Потурите винаги вършат работа на такива места, щото си един важен, важен, досущ войвода. И ти идва нещо големо отвътре кога се почне: „Бъл-га-ри, ю-на-ци“. А ние сме тръгнале да изкараме и пачка, щото много народ ше е там на поляните на Рожен покрай тоя пилон. Но сме си патреоти, то се знае.
С брат’чеда напълнихме буса с камуфлажни униформи, фланелки с Ботев, Левски, Бойко, Путин, Ленин и СССР. Щампира ги на братч’чеда един съученик от техникума. А фанелките са от Илиянци – откъде да са… Имаме и калъфи за мобилни телефони, слънчеви очила и очила с диоптри по за 6 лева парчето, чехли, джапанки, шапки, часовници и други артикули.
- Седем одеяла ще стигнат ли, - загрижено попита леля Дамянка, която се е върнала от кухнята, където беше овардила бурканите и останалата материална част.
- Турете още едно, че нощем в колите става голем бахър, - важно се намеси чичо Стою, който е бил старшина навремето и ги разбираше тия работи. Тъкмо той уреди от негов познат евтино камуфлажните униформи от забравени военни складове. И снаряди можем да натоварим, - викаше чичо Стою след третата ракия, щом дойдеше ред на темата за Украйна и Русия. – Можем, ама на укрите няма да ги даваме, щото ние сме с Путин, майка им де..а, - къртеше мивки с гласа си той. „Стига с тая политика, бе, - кротко го гълчеше леля и угодно му доливаше чашата.
- Ше изкараме добри пари, знам, но е много важно, че ще видим и президента! – натърти баща ми като най-възрастен и поради това с голямо влияние в семейството. – Тя е патреотична тая работа, не е просто ей така. Ще хапнем, ще пийнем, ще попеем, дето се вика, но е важно, че Радев ще бъдем с народа. Да се развей онова ми ти знаме у небето, да удари оркестърът един туш, мамка му – сърцето отсега се блъска в гърдите, - завърши поетично той.
Умълчахме се.
Бррррррррррррррррррр… профуча отново Кирчо с тротинетката и леля се втурна подире му. Ще поломи нещо туй дете, - преобразува се в думи вълнението й в посока на бурканите… (Щяхме и нервозни кюфтенца да хапнем от бай Мюмюн, но другите неща си ги носим, щото скъпотията на поляните е майко мила …)
Семейството се стягаше за патриотичното пътуване към Рожен. Оставаха броени часове. Брат’чеда вече опъваше сергията някъде там горе. Ние щяхме на наредим багажа по колите и да поемем към поляните. В големият куфар кротуваха потурите, калпаците и пищовете – чакаха своя звезден миг.
Витали Роник
