”Руснаците са прави, виж какво направиха САЩ в Ирак”: от началото на войната срещу Украйна непрекъснато някой ме убеждава, че руснаците са прави. Ивайло Дичев обяснява защо подобни сравнения не са коректни.
Откакто е започнала тази война непрекъснато някой ме убеждава, че руснаците са прави, защото виж какво направиха американците в Ирак. Пък Израел държи сума ти време едни окупирани територии, а ние, виждаш ли, не се възмущаваме.
Войната в Украйна и войната в Ирак
Проблемът е, че това минало не е безпроблемно и за мен. Възмущавах се по повод на втората война в залива, която беше нещо средно между глупост и престъпление. Писах тогава срещу включването ни в "коалицията на желаещите", противно на много по-мъдрите Франция и Германия, които тогава ни предупреждаваха. И все пак, можем ли да сравняваме онази война със сегашната? Дали САЩ направи от Ирак свой 51-ви щат? Дали Буш младши тогава заяви, че такава държава не съществува, защото примерно там е родината на месопотамците и арабите, ако може, да емигрират?
Тогавашната война имаше за цел замяната на диктаторския режим с демокрация, за което впрочем до сега Америка е похарчила колосалната сума от 1,1 трилиона долара - сума, която далеч надхвърля потенциалните печалби от търговия с нефт, която за нашите геополитически материалисти била основният мотив на интервенцията. В основата на всичко беше наивната идея на неоконсерваторите, че демокрация може да се изнася. И все пак някаква идея, представа за това какъв може и трябва да бъде светът.
Какво точно цели Путин в Украйна никой не знае. Май започна с идея за смяна на режима - такива смени съпътстваха Студената война и от двете страни - но този план бързо се провали. Какво иска сега освен да унищожи тази страна? Готов ли е да плати за реконструкцията ѝ както направиха американците?
Може ли да се сравняват престъпления?
Сравняването на престъпленията също не е много симетрично. След 2003 г. чухме за не един процес над войници, превишили правомощията си или извършили престъпления над местното население. За руските убийства, изнасилвания, отвличане на деца съдебни дела в Москва май няма, а SS-командата на Пригожин или главорезите на Кадиров направо са приветствани като герои. Демократичният свят с право се възмути от идеята на Вашингтон да дава на украинците забранените от международното право касетъчни бомби. Само защо никой от нашите миролюбци не се сети да се възмути преди година и половина, когато руснаците започнаха да ги използват за своя етнически геноцид?
А Израел и палестинците?
Или да вземем другия аргумент - Израел. Не е симпатична държава със сигурност - въоръжена до зъби, разделена етнически, превърнала Газа в гигантски концентрационен лагер, може би създала тайно своя атомна бомба. И защо, питат левите критици, западът подкрепя нея, а осъжда Русия, като и едната и другата са окупатори?
Ами не е същото. От 1948 година Израел води поне 4 войни с арабските си съседи, които не го признаваха и нападаха, а отделно и интифадите. Роля за радикализацията изигра Студената война, където СССР подкрепяше, включително военно арабската коалиция, а САЩ - Израел. Палестинската автономия, финансирана щедро (300 млн. евро тази година) от ЕС, така и не успява да се превърне в държава, според мен главно заради радикализацията на Хамас, в сравнение с които покойният терорист Арафат днес изглежда гълъб на мира. Териториите на палестинците са разпокъсани, трудно е да се очертае една кохерентна територия, а радикалните сили периодически нажежават обстановката като пращат някоя ракета към израелските градове, на което онези отговарят многократно по-жестоко. Западът се мъчи да намери решение, но възелът се заплита все повече. Къде виждате тук аналогия със ситуацията между Украйна и Русия, две суверенни страни с ясно очертани граници, които взаимно са се признали от 1994-та?
Да оставим пред скоба здравия разум, който ни казва, че едно лошо деяние не може да оправдае друго. Нека помислим за това как действат подобни аргументи по аналогия. Ако се замислите, те са много разпространени в България.
Какво казват любителите на президентската форма на управление? Казват вижте Америка, вижте Франция, могъщи демокрации. Какво казват противниците ѝ? Казват вижте Русия, вижте Турция - диктатури. На английски наричат това "бране на черешки" - подбирате онези примери, които подхождат на тезата ви. Ако искате да оправдаете референдумите, то се знае, възхищавате се от Швейцария. Ако сте на обратната страна - припомняте Брекзит, когато британците бяха тежко излъгани от популистите и сега съжаляват. Основното е да извадите "черешката" от контекста - националните традиции, формата на управление, историческия момент и тъй нататък.
Умелото сравняване на разнородни ситуации създава усещането за начетеност и компетентност у слушателя, който не е имал време да се задълбочи точно в тази аналогия. Така е в дебата за еврото: за противниците му примери са Дания, която си е богата и без него, а Гърция е фалирала според тях именно заради него. За привържениците, примери са Унгария, където лихви и инфлация растат без евро, а позитивният - Хърватия, където приемането му стабилизира икономиката. За да е убедителен един говорител, трябва да опрости до максимум сравнението - така различните геополитически примери се превръщат в метоним за едно или друго. Франция - ядрена енергетика. Германия - смесена избирателна система. Англо-сакси - джендър идеология. И тъй нататък.
Една стара френска поговорка казва "Сравнението не е аргумент" (Comparaison n’est pas raison). Ако искаме да правим аналогии с руската агресия, те отиват далеч отвъд американските намеси в една или друга точка на света. Можем да видим в нея продължение на руския или съветски империализъм, можем да я сравним и с нацизма от края на 1930-те, ако щете, можем да се върнем до 14-и век, когато монголо-татарската империя коронясва руските царе с "Шапка золотая". Все пак не е лошо да помним, че всяка аналогия е само изразно средство в един диалог, а за да разбираме процесите, трябва да вземем предвид цялата сложност на конкретната ситуация. И да я съдим не през някаква аналогия, а в перспективата на ценностите, които споделяме.
Коментар за Дойче веле на Ивайло Дичев
