Преди 15 години лидерите на НАТО декларираха на срещата си в Букурещ, че Украйна и Грузия ще бъдат приети в алианса някой ден.
За толкова стигна консенсусът тогава. До 24 февруари миналата година, когато Русия нахлу в Украйна, упоритото повтаряне на това принципно уверение се смяташе за демонстрация на решимост и принципност, но вече близо 17 месеца по-късно тази "Букурещка формула" звучи неадекватно, и то не само за Киев.
Това написа в коментар за границите на консенсуса в НАТО Джеймс Шер от Естонския институт за външна политика седмица преди да бъде оповестена "Вилнюската формула". Той прогнозира, че репутацията на алианса ще пострада, ако букурещките призраци бъдат оставени живи. Съюзниците декларираха във Вилнюс, че бъдещето на Украйна е в НАТО и че ще са в позиция да й отправят покана, когато постигнат консенсус и Киев изпълни условията.
Запитан дали това убива призраците, в интервю за БНР Джеймс Шер коментира:
"Категорично не! А колко по-добре щеше да бъде, ако алиансът беше декларирал две неща! Първо - че европейската сигурност не би била устойчива, докато Украйна не стане пълноправна част от евроатлантическата система.
И второ - че алиансът не приема и няма да приеме "сиви зони" в Европа, защото сами по себе си те са заплаха за европейската сигурност. Това щеше да е далеч по-добре, макар и без да се дават каквито и да било твърди уверения за членство на Украйна в НАТО и кога ще стане то факт.
Бих добавил още нещо - безсмисленото включване в текста на рутинни неща като изпълнение на условия от страна на Украйна е унизителна и монументална обида. Това е извън всякакъв синхрон с реалността. Изглежда, че не само в този текст, но и в съзнанието на някои ключови съюзници, се е загнездило разбирането, че Украйна е бреме за сигурността ни, а не актив. Тези хора по-добре да се ощипят, за да осъзнаят реалността.
По време на тази война Украйна, разбира се подкрепяна от западните съюзници, е унищожила вече половината от бойната мощ на руската армия. Украинските въоръжени сили ще излязат от войната като може би най-способните в Европа. Те имат уникален опит във воюването срещу Русия и във воденето на модерна война."
Дали необходимостта от демонстриране на единство и от консенсус за вземане на решенията не попречи на НАТО да отправи правилното послание към Русия от Вилнюс?
"Единството в случая се изтъква най-много от онези, които не желаят да приемат, че се случва нещо качествено ново. И мисля, че критичната част от обществото ни трябва да е притеснена от това.
А за консенсуса - сравнително доскоро единодушието в НАТО се определяше от доминиращо мнозинство, което обикновено накрая, с някои отстъпки, успяваше да убеди колебаещото се малцинство. Но това вече не е така.
Да се надяваме, че консенсусът в НАТО в стария му вид съществува поне за това как биха отвърнали съюзниците на директно нападение срещу някой от тях. Но по всички други въпроси - и украинският е най-големият от тях - няма никакво единодушие. В някои отношения почти преднамерено крайно безнадеждният текст за украинското членство в НАТО показва, че в името на единството консенсусът се е сринал до най-най-малкия възможен общ знаменател.
Има обаче една енигма, която не мога да си обясня. Малко след като излезе комюникето на НАТО, беше публикувана и декларация на Г-7. Две от страните членки на алианса - Съединените щати и Германия - които са сред най-скептичните за присъединяването на Украйна, са членки и на Г-7. А посланието на тази група е далеч по-силно, по-принципно и по-ясно."
След тази пълна със събития и емоции седмица какъв край на войната, колкото и далечен да е, ви изглежда най-вероятен?
"Състоянието на властта в Русия постепенно излиза на преден план в анализите на този въпрос. Аферата "Пригожин", чиято развръзка продължава да е неясна - не само, защото не съобщават нищо, а защото тя практически още не е приключила - освети слабостите и сериозните проблеми в темелите на властта в Русия. Много е трудно да се предвиди какво ще произлезе от това.
През последните няколко дни се съобщава за немалко висши офицери - генерали и полковници, които са разследвани, арестувани, разпитвани или лишавани от командните им длъжности. Някои тълкуват това като енергични ответни действия от страна на Путин. Но очевидно то е и знак за растящо неодобрение.
Най-големият страх на целия руски елит - независимо от вътрешните му дрязги и междуособици - винаги е бил от смутни времена. Е, Пригожин по много драматичен начин съживи този кошмар. Парадоксално обаче, според мен това ще обедини всички там около убеждението, че войната трябва да бъде спечелена. Защото колкото по-дълго продължава тя, толкова по-голяма ще е опасността от смут.
За мен отражението на всичко това върху НАТО и Украйна е очевидно. Обединяващият за руския елит ефект от големия им страх прави още по-малко вероятно прекратяването на войната с преговори. Това потвърждава допълнително доводите на поддръжниците на тезата, че на руската армия ще трябва да бъде нанесено пълно поражение на бойното поле."
Мъдро или глупаво е Западът да се опасява от дългосрочно отчуждаване на Русия? От консолидация срещу нея?
"Две аксиоми по този въпрос не бива да бъдат забравяни. Първата е, че руснаците никога не нападат противник, когото смятат за по-силен от тях. Никога не са го правили. Те обаче не измерват силата с големината на брутния вътрешен продукт, с броя на модерните оръжия или числеността на армията. Руснаците се впечатляват от бойния дух - от способността на противника им да не жали ресурси за постигане на целта, да поема рискове и да прави жертви.
Руснаците никога не биха нападнали такъв противник. А единственият подобаващ начин да се отговори на заплахите, които Русия отправя доста лековато, е не да не им се обръща внимание, а да се вдигне залогът. Ако показваме страх, неминуемо ще ги окуражим да продължат със заплахите, че и да ги увеличат.
Втората аксиома е по-тревожна. Руснаците нямат абсолютно никакви задръжки да предприемат каквото сметнат за необходимо - независимо колко ужасно може да се стори то на останалите, какви биха били последиците и колко щети биха понесли самите те.
Никога не биха отишли на война, ако са убедени, че ще я загубят. Но биха пожертвали наистина много - икономически и военно - за да постигнат целите си. Това са елементарните факти, но много от хората, от които зависи вземането на решения на Запад, просто не ги разбират и отказват да ги приемат."
Нека ви попитам и за президента на Турция Реджеп Ердоган. Драматичен обратен завой направи той тази седмица - към повторно сближаване със западните си съюзници и известно дистанциране от Путин.
"Мисля, че Ердоган си е направил правилните изводи от аферата "Пригожин". Цялата дългогодишна многовекторна външна политика на Турция и доста стабилните отношения с Русия, се основаваха на разбирането, че тя е стабилна и надеждна велика сила и партньор.
Три неща направи Ердоган сега - даде зелена светлина на Швеция за НАТО, каза на Зеленски, че и Украйна го заслужава и освободи командирите от батальона "Азов", въпреки договорката с Путин да не го прави. Това показва, че Ердоган е разбрал, че не може повече да разчита на Русия, защото не е ясно какво ще й се случи.
Тя е проблем и Турция трябва да бъде застрахована. С тези категорични жестове Ердоган каза на Путин: промених си политиката и не се вслушвам повече в теб."
