Очевидно е, че съдиите държат да бъдат първо съдии и след това хора. Съдиите държат да забранят на хората да бъдат хора, да реагират спонтанно и емоционално, водени от своето усещане за справедливост (и да носят отговорност за това, разбира се). Каква форма ще придобие тази спонтанна реакция много зависи от културата на човека и на обществото като цяло.
Това заяви в интервю за ФрогНюз психиатърът д-р Владимир Сотиров във връзка със случая на брутална агресия срещу 18-годишно момиче в Стара Загора, който шокира цялата общественост у нас. Вижте и цялото интервю:
Доктор Сотиров, случаят с обезобразеното 18-годишно момиче в Стара Загора потресе цялата нация. Как бихте коментирали действията на правораздавателните органи, които първоначално пуснаха извършителя на свобода? Адекватни ли са те?
Очевидно е, че съдиите държат да бъдат първо съдии и след това хора. Съдиите държат да забранят на хората да бъдат хора, да реагират спонтанно и емоционално, водени от своето усещане за справедливост (и да носят отговорност за това, разбира се). Каква форма ще придобие тази спонтанна реакция много зависи от културата на човека и на обществото като цяло. Добре е тази реакция да не бъде същата, огледална (или подобна) на поведението, което я е провокирало. Защото така злото се мултиплицира с броя на реакциите, които го възпроизвеждат.
Но осъждането – в гражданския, тоест в човешкия, не в правния смисъл на думата, (защото, очевидно е, че правен не се припокрива с човешки) не е зло. То е естествена необходимост – израз на нуждата да се разграничим от злото, като го разобличим чрез назоваването му като зло. Да забраниш на хората да имат усет за злото и да го назовават с цел да се разграничат от него е форма на насилие. Членовете на УС на ССБ чрез своята позиция се опитват да ограничат естествената нужда и способност на хората да разпознават и реагират на злото в света. Тъкмо това е „естествената способност на здравите хора” – нещо, в което съдите от УС на ССБ очевидно се съмняват, защото не го признават. Ето защо когато съдията не е „здрав човек” той не може да прилага закона по справедлив начин. Защото законосъобразно и справедливо не са синоними. И това истински здравите хора разбират чудесно и без разяснение.
Проблемът е в манталитета, който намира отражение и в наказателната терминология и в мисленето, респективно поведението на съдиите. Например - НК признава съществуването на „телесна повреда” като основание за наказателно преследване, но не и психична увреда. Ако трябва да бъдем честни, психичното измерение се подразбира, въпреки че не е назовано директно. И то се подразбира само в рамките на „леката телесна повреда”, където са въведени понятия като „болка” и „страдание”, чрез които се въвежда субективното, преживелищното измерения на определението за „телесна повреда”.
Във всеки случай психичното не присъства като равностойно на телесното. То не се назовава директно. По този начин психичното е обезценено. Включително психичните травми. Нещо повече - според ал. 2 на чл.130 от НК болката и страданието не представляват разстройство на здравето. И когато се говори за „разстройства на здравето, временно опасни за живота” (част от дефиницията за „средна ТЕЛЕСНА повреда” според чл.129 от НК), подразбира ли се и психичното здраве? Ако да (така, както това се подразбира в дефиницията за „тежка телесна повреда”, където, наред с другото и на първо място е посочено „продължително разстройство на съзнанието”) как е оценено това в съдебно-медицинската експертиза, извършена от лекар по съдебна медицина, но не и от лекар-специалист по съдебна психиатрия (ако и вече да няма такава специалност в България) или от специалист-психолог или психотерапевт?
Може ли съдебния лекар да оцени наличието на разстройство в адаптацията, което в термините на правото представлява временно разстройство на съзнанието и може ли да направи оценка на суициден риск, тоест съществуването на опасност за живота на пострадалата поради депресивна или друга абнормна (клинично значима) психологическа реакция?
И в тази връзка, разбира се, че съдията-докладчик може да оспори компетентността съдебния медик, изготвил съдебно-медицинската експертиза, респективно да оспори валидността на представеното заключение. Съдията не е длъжен да приеме всяко експертно заключение и когато възникнат съмнения в неговата достоверност или задълбоченост, не просто право, а етично задължение на съдията е да поиска нова, независима експертиза, която да изясни тези обстоятелства, които са останали неизяснени от извършените до момента експертизи. И ако телесната повреда визира накърняването на телесния интегритет, то къде се съдържа загриженост и мерки за защита срещу накърняване на психичния интегритет? Той може ли да бъде накърнен? И винаги ли „болката и страданието” са лека повреда. Това са проблеми в правните формулировки, съдържащи се в НК.
Какво можем да направим според Вас като общество, за да предотвратим агресията в бъдещ план?
Да настояваме за съдебна реформа. Защото наличието на добри закони, ефективно работещи следствие, прокуратура и съда са средство за постигане на усещане за сигурност и справедливост у всеки един от нас. В този смисъл грижата за психичното здраве на обществото ни минава през системата на правораздаване, а не само през системата на здравеопазване. Да настояваме и за реформа в образователната система, чиято основна задача е да направи от децата ни граждани. Което означава гражданско образование от 1 до 12 клас.
За какво психопатологично поведение говорим в конкретния случай - откровена психопатия, садизъм, или нещо друго?
Психопат ли е този човек? Без съмнение поведението му, което е обект на коментар в обществото, е психопатно. Няма да се изненадам, ако се окаже, че цялата му личност е психопатно организирана и това е резултат от провала на семейството му в неговото възпитание и формиране като личност, но също така провал на образователната система и на правоохранителните обществени системи. Това е човек, който не е способен на емпатия, за когото правата на другия не съществуват изначално, а са функция от парите и властта, с които оперира другия и за когото обществените отношения са организирани на принципа, че едни хора са собственост на други хора и собственикът има пълни права върху притежаваните от него индивиди (не-личности).
Президентът Радев обвърза нелепо насилието с антируските настроения. Пред журналисти, които го попитаха за престъплението в Стара Загора, държавният глава обяви, че двата въпроса – за домашното насилие и схватките в публичното пространство, са „много свързани“. „Будят тревога банализацията на фашистки тези и деяния в последните месеци. Форумите преливат от агресия. Изготвят се списъци на неблагонадеждни журналисти. Интелектуалци призовават за контрол и цензура над медиите. Заличава се паметта за антифашизма“, посочи президентът. Как бихте коментирали това негово изказване?
Радев? Радев за пореден път доказва, че е засмукан от собствените си комплекси, от които няма ресурс да се измъкне и отново използва болезнена ситуация в обществото ни за да натрие носовете на онези, които не му се подчиняват, на онези, които си позволяват да се разграничат от него.
Радев се преживява като единствен носител на истината и реагира агресивно всеки път, когато таз истина не се посреща с ръкопляскания. Поведението на Радев не е просто инфантилно. То наподобява поведението на насилника, обезобразил момичето, защото с всяко свое изказване и публично действие той нанася поредица от порезни рани по и без това силно наранената социална плът на обществото ни. И най-страшното е, че смята, че има право на това.
Интервю на Георги Камарашев
