Ако България иска да е свободна държава, не може да се води по ”традиционните” ценности, които мнозинството иска да наложи. Защото традиционният възглед за домашно насилие у нас е, че то е допустимо вътре в семейството.
Това написа в свой анализ за Дойче веле политологът Даниел Смилов. Вижте и целия текст:
"Случаят на нарязаното с макетно ножче момиче оголи един тежък политически проблем в България. Институциите – полиция, прокуратура, съдилища, църква, законодатели, медии – се оказаха безчувствени (дори толерантни) към насилието в интимните отношения между хората. На трупащите се казуси на малтретирани и дори убити жени и мъже по сексуално свързани причини се гледа систематично като на второстепенен проблем, като на причиняване на “лека телесна повреда” в общ метафоричен смисъл. Загрижеността по темата дори започна да минава за “джендърство”, което е едва ли не външна диверсия на вражески НПО-та спрямо “традиционните ценности на българина”.
21 разреза, 400 шева плюс счупен нос бяха квалифицирани от куп институции (съдебни лекари, прокурори и съдии с многоодишен опит) като “лека телесна повреда” и с право взривиха обществото. Уплашени, законодателите прекъснаха лятната си почивка и се втурнаха да оправят законите с очевидно нужното разширяване на дефинициите за насилието в интимната сфера. А това нямаше да е необходимо, ако просто – като цивилизована държава – бяхме ратифицирали т.нар. Истанбулска конвенция преди няколко години. В нея ясно е казано:
Член 2 - Обхват на Конвенцията
1. Настоящата Конвенция се прилага към всички форми на насилие над жени, включително домашното насилие, което засяга предимно жените.
2. Страните се насърчават да прилагат настоящата Конвенция по отношение на всички жертви на домашно насилие. При прилагането на разпоредбите на настоящата Конвенция страните обръщат особено внимание на жените жертви на насилие, основано на пола.
България има специални причини да се отнася с особено внимание към насилието, основано на пола. Разказът на Елин Пелин за невеста Нена показва историческите корени на проблема, но той беше задълбочен от мутренската “култура” на 1990-те и чалгарското сексуално въображение, разпалило се покрай нея. Въпреки това, обаче, опитите на държавата да поеме сериозен и системен ангажимент за борба с насилието в интимната сфера (Истанбулската конвенция, но не само) бяха удавени в потоп от често неразбираема и дори абсурдна защита на “традиционните” възгледи на българите за сексуалността и интимните отношения.
Едно абсурдно решение
Как се стигна дотук и до тази войнствена безчувственост към насилието в интимната сфера? Как се стигна до това, че висша и по дефиниция просветена институция като КС обяви (единствен в целия ЕС!!!) Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие за противоконституционна?!
Причината е най-вече във войнственото политизиране на проблемите, свързани с пола, от страна на национал-популисти и изкушени от национал-популизма играчи. Основната линия от последните години на определени “патриотични” и “консервативни” сили – като тук освен обичайните заподозрени влизат и БСП, и президентът Радев, че и Конституционният съд и ГЕРБ отчасти и на моменти - може да бъде обобщена по следния начин:
(Традиционното) мнозинство има право и трябва да налага възгледите си за интимни за индивида въпроси на всички граждани в страната. Каква сексуална ориентация е добра или лоша, каква сексуална идентификация може да има индивидът, колко са “естествените” полове, какво е мястото на жената и на мъжа в семейството и т.н. не може да бъде въпрос на индивидуален избор, а се решава от “традицията”, “религията” и в крайна сметка от разбиранията за традиция и религия на мнозинството.
Индивидът няма думата – решава мнозинството.
Несъгласните с тази политика или се наричат направо “джендъри”, или биват определяни за поддръжници на някаква мистична “джендърска идеология”. Тази идеология – според КС – е противоконституционна най-вече в твърдението си, че индивидът има право на думата и по въпроси на идентификацията на пола му. Тези въпроси – според “традиционалистите” - се решават от природата, религията, но в крайна сметка от мнозинството. Поради тази логика се стигна до парадокса, че едва ли не “демокрацията” застана срещу Истанбулската конвенция и мерките за систематично третиране на насилието в интимната сфера в България.
Демокрацията, разбира се, е управление на мнозинството. Но за да не се изроди тя в тирания на мнозинството, демократичните общности поемат ангажимента да спазват правата на индивидите и малцинствата. Те се съгласяват, че има неща, по които не мнозинството, а самите индивиди автономно решават какво да правят. Обикновено интимната сфера и сексуалността са в центъра на тази автономност, но далеч не я изчерпват (свободата на мисълта, словото и вероизповеданията са ключовите индивидуални прерогативи).
“Традиционните ценности” на мнозинството не могат да се използват като основание за ограничаване на автономната сфера на индивидите и на тези прерогативи. И то не защото “традиционните ценности” понякога могат да бъдат проблематични и сбъркани: в крайна сметка по отношение на домашното насилие, традиционният възглед у нас е, че то е допустимо вътре в семейството, както може да потвърди злощастната невеста Нена.
Услужливи социолози и днес биха представили данни за това как българското общество е разделено по въпроса и как има “две Българии” по него: едните са за боя между парньорите, а другите - против него.
Непосилната лекота на телесната повреда
Но дори и “традиционните ценности” на мнозинството да са морално добри и оправдани, то не може насила да ги налага на индивида в автономната му сфера. Мнозинството не може да ползва държавна принуда, за да налага на индивидите как да уреждат личния си живот и интимността си. Индивидите могат да действат свободно по тези въпроси, стига да не причиняват вреда другиму.
Тук става ясно защо домашното насилие или насилието в интимната сфера не могат да бъдат оправдани като свободен избор на индивидите. Дори и всички в обществото да смятат, че двамата в семейството (или колкото са там според съответната традиция) могат да използват насилие един срещу друг, след като веднъж са дали съгласие да са в брак или друга връзка, това няма как да е защитено като решение в “автономна частна сфера”, защото би причинило вреда на индивиди.
"Традиционните ценности" - да се налагат на всички?
Проблемът, обаче, е, че защитниците на “традиционните ценности” желаят налагането им на всички и не се интересуват от вредата, която такова налагане би причинило на отделни индивиди или цели групи. Например, според “традиционалистите” хомосексуалните трябва насила да бъдат накарани да не се показват публично, за да не “парадират” с ориентацията си. Това е така, защото тяхното съществуване противоречи на “традиционните” представи (макар че хомосексуалността също е с дълбоки исторически традиции, но да оставим това настрана). В някои крайни случаи като Полша жените биват насила карани да задържат плода, дори и ако той е резултат от изнасилване.
Това са примери за вмешателство на мнозинството в интимната сфера на индивида, която пряко засяга само отделната жена или мъж и единствено тях. Т.е. мнозинството се меси в решения на индивида, с които той не нанася вреда другиму. Дори и да нанесе вреда, като вземе грешно решение, това ще е вреда за него самия и за неговия собствен живот.
Има ли индивидът самостоятелна стойност
Разбира се, ако приемем, че индивидите нямат самостоятелна стойност, а са машини за производство на обществени блага – под формата на деца, трудодни, мисловно съдържание и т.н. – тогава обществото би имало право да нарежда кой, кога и какво да ражда и в биологично, и в мисловно, и в духовно отношение. Но България все пак е приела, че индивидът е самостоятелна ценност и затова му е дала широк кръг права и свободи, чрез които да определя автономната си частна сфера.
Поне това бе пътят, който България пое през 1989 г. и в знак на тази си решимост прие конституцията от 1991 година. В тази конституция основен принцип е политическият плурализъм и забраната за налагане на една идеология като държавна (чл. 11).
Разбира се, тъй като България е конституционна демокрация, всичко, което противоречи на демокрацията или конституционализма, не е допустимо от съвременната ни конституция. Но (въпреки позицията на КС) Конституцията не забранява други идеологии, които са напълно съвместими с конституционната демокрация - като например “джендър идеологията”, ако изобщо има такава идеология. В този смисъл КС сам нарушава конституцията, като обявява за “държавна” и задължителна за всички собствената си (объркана) анти-джендърска идеология. Сходна грешка правят и тези, които искат с референдум мнозинството да заклейми “джендърството” и да наложи със силата на държавната принуда униформени решения за това кой и какво да прави в интимната си сфера.
Пробужда ли се България
Това е политическият проблем, който изобщо не е за някакво “джендърство” или “анти-джендърство” (сами по себе си вътрешно-противоречиви и малоумни понятия), а за свободата на индивида и за потенциалната тирания на мнозинството. Ако България иска да се запази като свободна демокрация, тя трябва да гарантира липсата на всяко насилие срещу индивида в интимната му сфера. Дали насилникът ще е садист с ножче или пък ще е мнозинството, което иска да наложи своите възгледи чрез държавна принуда, е въпрос на квалификация на престъплението: но и в двата случая става дума за престъпление, което не бива да се допуска.
Двете форми на насилие са свързани – когато мнозинството не вижда проблем да се меси с принуда в интимната сфера на индивида, то става безчувствено и към други форми на насилие в нея, включително и такива с макетни ножчета. Дано гражданската мобилизация от последните дни да е пробуждането на българското общество в полза на индивидуалната свобода и автономността на индивидите. А който иска да живее в страна, в която мнозинството диктува на отделния човек какво да прави в интимната си сфера – Русия е огромна и идеологическата победа на “консервативния” възглед за “традиционните ценности” там е почти пълна."
Даниел Смилов, Дойче веле
