Имаме нужда от поне четиристотин шева за закърпване на българското приличие
Добре, Вежди Рашидов може би най-сетне схвана, че е прекалил. Разбира се, схванал го е само временно – този тип нахалници обикновено пълзешком се връщат обратно към копанята, от която са били изгонени. Бившият министър не на какво да е, а именно на културата поне засега си даде сметка, че по-будната част от българите няма да го търпи и минута повече в бездруго осквернения парламент. Не и след уродливото изказване за к…..е.
Прословутият с всичко друго освен със скулптурите си творец през годините нарои доста лоши стъпки. Може би най-скандална си остава набързо прикритата от СДВР автокатастрофа от 19 май 2021 г., когато сериозно пострадват самият Рашидов и поне още един човек. Тогава Рашидов преминава на червен светофар на кръстовището на бул. „България“ и „Гоце Делчев“ в София. Медийните публикации по случая отначало твърдят, че пострадалите освен него са двама, един от които със значителни травми, а в последствие започват да говорят само за един и то със съвсем леки охлузвания. СДВР директно заявява: „Нямаме право да говорим за катастрофата“. Тогава е образувано наказателно дело срещу Рашидов и на журналистическите въпроси по Закона за достъп до обществена информация не е даван никакъв отговор. Наказателното дело, разбира се, не стига до съда. Разбира се, това далеч не е единственото приключение на нашия герой. Рашидов е като Настрадин Ходжа – около него винаги възникват забавни, а понякога и неприятни истории. Счупеният нос на полицай от 2001 г., възмутителната история с бетонирането на софийското Ларго през 2015 г. и веселият анекдот с неразбрания от Рашидов отказ на парижкия Лувър да изложи негови творби от 2017 са само малка част от безбройните му авантюри. Но напоследък Рашидов излезе от обичайната си сфера на дебелащина, като директно нарече излизащите на светло жертви на насилие с невероятно груба дума.
И не е единствен.
Цялата плява на обществото ни изплува на повърхността. Всички титипапазовци, даскалтеовци, копейки и други подобни се заеха да разясняват как у нас насилие нямало, как било нямало смисъл да се говори за проблемите със системната българска жестокост срещу жени, как то било едва ли не нормално да се опитваш да изнасилиш, острижеш или нарежеш жена така, че тя да има нужда от стотици шевове. И че говоренето за тази системна жестокост било някаква либерална лиготия. Цялата тази просташка реакция е невероятно гнусна. И затова по-нормалната част от гражданите реагира остро. Нечувано – този път истеричният Папазов дори се опита да се извини за отвратителните си думи, а след два дни колебание дори Рашидов осъзна, че вече няма как да остане на парламентарната хранилка, след като си е позволил да се изложи толкова грубо. Не че оставката от един парламент е нещо кой знае какво, но за първи път в България сякаш има раздвижване в правилната посока. В други, по-цивилизовани страни, за далеч по-малки публични изцепки подобните на Рашидов, Теодосиев и Папазов отдавна биха били обект на презрение, остракизъм и директен интерес от органите.
Това, което българските простаци не успяват да разберат, е, че са излишни. От тях вече не просто няма нужда (то и никога не е имало, просто те си бяха присвоили страната ни). Те изостават от времето. Светът не е този, който познават и нетърпимостта към тяхното изродство само ще се засилва. Разбира се, има един потенциален риск в бъдеще – да залитнем в обратната посока, към прекалена чувствителност. Но още сме много далеч от тази опасност. Засега България започва колебливо, бавно и все още несигурно да се приближава към нормалността – тоест към отхвърляне на уродливия тип мачизъм. Нека да го наречем рашидизъм. Рашидизмът излиза от мода и започва да си има цена. Жалко, че за това трябваше да станем свидетели на още брутално насилие върху невинни хора, но общественият резултат може и накрая да е добър. Ние нямаме друг избор освен най-сетне да се превърнем в цивилизована нация - тоест да престанем да толерираме диващината на рашидизма, даскалтеовизма или титипапазлъка.
Не, България не може вечно да е място, където осакатяваме жени.
Между другото, има съвпадение между контингентите на рашизма и рашидизма. Рашистите, тоест привържениците на Путиновия режим, соцносталгиците, подсмърчащите по късния монархотошовизъм си съвпадат с всички плоскоземци, антиваксъри, конспиративни теоретици, фенове на руската война срещу Украйна… и хората, които просто обичат да бият жени. Рашизъм и рашидизъм – рамо до рамо тези съвпадащи или поне допълващи се форми на дебелащина, агресия и глупост ни дърпат назад, към сивотата и простотията. Разбира се, всичко това е маскирано като „патриотизъм“. Което е лоша услуга за патриотизма, защото той не би трябвало да е едно напразно биене в гърдите, татуировки и веене на байраци докато насинената булка носи салатата. Всичко това просто трябва да бъде разкарано от обществения ни живот. Защото е излишно и зловредно. То пречи на цивилизацията. И ще отмре.
В последния месец ставаме свидетели на нещо като атака на простащината по всички линии и фронтове в България. То не са абсурдни знамена на Рожен, то не е насилие срещу жени, чужденци и изобщо срещу мирни хора, то не са безотговорни приказки на откровено проруския, сиреч антибългарски президент Радев, то не е сваляне на гръцкото знаме в Кавала – впрочем, точно когато Гърция трябва да вземе решение относно приемането на България в Шенгенската зона… Тези неща само донякъде са случайност. От един момент нататък за опитния наблюдател става ясно, че това са не само прояви на обикновена простащина, но и целенасочени мероприятия за изваждане на страната ни от общата европейска култура. Рашидизмът и рашизмът си действат заедно. Заедно ще трябва да си идат.
За ФрогНюз
Манол Глишев
