Дни наред България се вълнуваше от шах. Да, от шах. Не от футбол, не от баскетбол, не от политическите престрелки, не от скандали, а от… шах. И всички дружно стискахме палци на едно младо момиче, което стана второ в света, след едно истински достойно представяне.
Признавам - почти нищичко не разбирам от шахмат. И докато на черно-бялата дъска фигурите на Нургюл Салимова ту щурмуваха противничката си Александра Горячкина на финала на световната купа по шахмат за жени, ту преминаваха в отбрана, аз си спомнях за красивия сериал “Гамбитът на кралицата” и се дивях на настроенията в социалните мрежи.
Знаете - същите ония, които се превръщат в бойно поле след всеки скандал и които обикновено представят родната ни действителност по особено грозен начин. Просто защото всеки е готов да отстреля с думи инакомислещите. Пишат се статуси, коментират се казуси, политици черпят дивиденти, поляризират обществото ни, чертаят разделителни линии.
Често съм с усещането, че живея не в държава, а в тиня, от която няма излизане. Вероятно и Нургюл живее с такова усещане, но въпреки това сама купи билетите си, сама резервира стая в Баку и сама се изправи срещу руската гросмайсторка. Защото Нургюл има мечти. И макар да се нареди втора след тежки двубои през уикенда, завършили с равенство ,и днешният особено драматичен финален сблъсък с Горячкина, името на Нургюл се чу, а всички ние й стискахме палци.
Покрай представянето на родната ни шахматистка се заговори за проблемите в българския спорт, липсата на федерация по шахмат и екип, който да застане зад таланти като Нургюл. Заговори се за корупция, заговори се за липса на финансиране. Заговори се за лицемерие. Треньорът й го каза днес: всеки иска да се снима с Нургюл, когато има успехи, но когато търсят пари, има мълчание. Даже се появи новина, че корпулентни политици са отишли на крака в Баку, за да пляскат от първи ред на родната шахматистка.
Но държавата не е подала ръка на Нургюл, за да върви по пътя към успеха си по-леко. Няколко неправителствени организации са подкрепили Нургюл за заминаването й в Баку, където родната шахматистка разчита на себе си, приятелите си, на които самата тя е платила разноските по пътуването. Треньорът й остава в България.
Този материал не цели да оплаче клетата Нургюл, която сама катери висините на родния шахмат. Този материал цели да й благодари. Защото поне за ден всички гледахме към Салимова с надежда и поне за мъничко забравихме всичко, което ни разделя. Забравихме, че между нас има барикада. Благодарим ти, Нургюл. Оказа се, че България има нужда от една единствена сияйна роза*.
Джесика Вълчева
* В превод името на Нургюл Салимова означава "сияйна роза".
