„Ваше Величество, един крал трябва да е преди всичко храбър.“
(Уинстън Чърчил)
Чаках появата на Радев по повод Съединението с комбинация от тревога и недоверие. Миналата година той извърши безобразни жестове там. Тази година не беше така. Настоящият президент най-сетне разбра, че е по-добре да не казва кой знае какво. Но и така беше освиркан. Е, да, досегашните му изяви си имат последствията, но трябва да призная, че поне този път нямаше бомбастични глупости. Да се радваме и на толкова.
Както ни съобщават „Политико“, „Sofia Globe” и дори лоялната БНТ, от февруари насам рейтингът на Радев спада. Популярният генерал вече не е толкова популярен. Донякъде това е съдбата на всеки политик. Донякъде е и проклятието специално на тези политици, които в известен период реално са били на власт – а Радев разполагаше с изпълнителните юзди по време на служебните си кабинети.
В частност обаче сегашният ни държавен глава окончателно изгуби онези български демократи и изобщо прозападно настроени граждани, които го подкрепяха срещу корупцията на Борисов през 2020 година. Тогава още нямаше толкова видима война на 500 километра от България и проруският Радев изглеждаше почти приемлив.
После обаче започна нашествието, а с него – и очевидното пристрастие на нашия главнокомандуващ към нахлуващата страна. Той просто прекали с това да нарича несъгласните с него „безродници“ и така нататък. А и относително скорошното му пънене пред поканения от новото ни правителство украински президент Зеленски също не направи услуга на Радев.
Всъщност държавният ни глава вече няма как да угоди на никого. Ако се опре на своите русофили, соцносталгици и изобщо на по-неморалната част от гражданите (точно така, русофилството точно в момента е проява на неморалност), той губи всякаква легитимност в очите на демократите. Ако, от друга страна, се държи умерено и почти културно, поне доколкото му е по силите (а то не е много), Радев губи своя собствен, именно русофилски сегмент от публиката. И тъй ох, и така олеле.
Но вероятно не това тревожи президента. Той по-скоро е притеснен от зловещата гибел на Алексей Петров. Тя свидетелства, че Москва не вярва на сълзи. А колкото по-високо в политическата йерархия е даден заявен русофил, толкова по-ясно е, че той е такъв не от любов, а поради комбинация от тояга и морков.
И всяко отклоняване от правата партийна линия на ортодоксалния путинизъм може да бъде наказано с фатален удар на тоягата. В дните около 7 септември, когато се навършва годишнина от рождения ден на диктатора Живков и от отравянето на дисидента Георги Марков, тези мисли не може да не са минали с нова сила през ума на Радев.
Така или иначе, този път нямаше безобразно коленичене пред триумфално изправената руска посланичка. Тук няма как да не отбележа, че Радев и колениченето имат дълга история – през 2020 част от нашите демократи направиха грешката да коленичат пред Президенството и с това си навлякоха заслужени подигравки, от които и до днес не могат да се отърват. На свой ред Радев като добър васал веднъж прегъна коляно пред задунайската губернаторка Митрофанова.
И това също му струва скъпо, макар че за нас, изкусените от историческите аналогии тази йерархия на колениченията посочи, че България още не е излязла от епохата на феодализма. Все пак, Радев се опитва да се учи. Късно, бавно и неубедително – но ще си позволя да му отдам дължимото. То не е много и не го оневинява.
Манол Глишев
За Фрог нюз
