„Хайде малко да говорим за история...“
Когато по-рано тази година стана дума за евентуалната смяна на националния ни празник, бях изненадан колко много хора смятат 3 март за Ден на независимостта на България. Буквално десетки мои познати, с които съм спорил, при това образовани хора, твърдяха, че през март 1878, със сключването на Санстефанското примирие, България е получила именно независимост от Османската империя. Това обаче не е вярно.
Модерната българска държава на практика се самоосновава на 16 април 1879, когато в Търново е приета първата ни Конституция. Малко по-рано, на 1 или 13 юли 1878 Берлинският мирен договор между Османската и Руската империя дава зелена светлина за това самоосноваване. Докато Санстефанското примирие си е точно това – то не е реално действащ международен договор, а само споразумение за край на бойните действия и за продължаване на преговорите по няколко точки – една от тези точки ще бъде именно основаването на българска държава.
Добре, но българското Княжество, обявено окончателно на 16 април 1879 в Търново, все още не е независима държава. То е под официалния сюзеренитет на Османската империя. Държава, но все пак протежирана, васализирана. Нация, но не изцяло суверенна. Отделна тема е, че на практика това Княжество в първите си години е под фактическа (макар и не враждебна) руска военна окупация. Това са прости факти, които са надлежно описани например в класическия труд „Строителите на съвременна България“ от Симеон Радев – и които всеки българин би трябвало да знае, без да се замисля.
В статията си „Величието на 22 септември“ от същата дата през 2014 Борис Станимиров беше написал, че през 1907 големите световни справочници отбелязват България като страна, зависима от османското правителство, с оспорвана територия, с непризнат държавен глава и с железници, притежавани от османците. Докато в 1909 описанието се е променило – вече става дума за нация, конституционна монархия с международно признати граници. Тоест за една нормална, независима държава, не по-различна например от Белгия или Нидерландия. И дължим това точно на Независимостта от 22 септември 1908 г.
Въпреки Съединението от 6 септември 1885 и последвалата Сръбско-българска война, Източна Румелия продължава формално да съществува. България продължава да е под официалната протекция на Високата порта и на теория самото съществуване на българско Министерство на външните работи и българска дипломация продължава да е нарушение на Берлинския договор. Новият български княз от 1887 нататък е в международна изолация – Великите сили просто не го смятат за държавен глава, а за някакъв авантюрист. Османските власти любезно приемат, че данъкът, който България дължи, но не си плаща, горе-долу покрива заплатата на непризнатия български княз, временно изпълняващ функциите и на източнорумелийски паша. Тоест България все още не изглежда много сериозно на картата на света. Състоянието ѝ е несигурно, полулегитимно и потенциално опасно.
Затова на 22 септември 1908 г. правителството на Александър Малинов и княз (оттогава вече цар) Фердинанд едностранно обявяват пълната българска независмост. И това променя всичко.
Разбира се, действието на нашите власти е предварително съгласувано както с протичащия в Истанбул младотурски преврат, така и с окончателната анексия на формално османска Босна от страна на Австро-унгарската империя. Тоест България действа в точния момент.
Следват преговори за собствеността над железниците на наша територия – османските власти трябва да бъдат убедени да се откажат от претенции. Удивителното е, че в този исторически момент нито една Велика сила не е против – все пак, Belle époque, остават още шест години до началото на Първата световна война (кървавото и истинско начало на ХХ в.), така че Европа все още е доста изискана и почти рационална.
Така България се сдобива с пълната си независимост, откъсва се окончателно от нежеланата османска протекция и се превръща в суверенна, модерна нация на 22 септември 1908. Над трийсет години след Санстефанския и Берлинския договор или двайсет и три години след Съединението. Източна Румелия престава да съществува дори като правна фикция. Светът приема както държавния ни глава, така и възможността ни да основаваме свои посолства. Още няколко години само старата българска Екзархия остава в Истанбул като последен остатък от системата на Османската империя.
22 септември би трябвало да стане по-популярна дата. Не знам дали може да се превърне в наш нов, водещ национален празник, но със сигурност не е по-лош ден нито от 6 септември, нито от 24 май. Във всеки случай е много по-подходяща от преексопинария, изхабен и леко преувеличен като значение 3 март.
Е, честит ни Ден на независимостта!
Манол Глишев
За ФрогНюз
