Относно отправени към нас запитвания за статута на храм „Св. Николай Мирликийски” в София, познат като „Руската църква”, бихме желали да споделим с обществената аудитория следната информация, с която разполагаме за този молитвен дом.
Храмът е построен с благословението на Св. Синод на Българската православна църква като легационна църква (1914 г.), намирала се в общия двор на тогавашната Руска легация, находяща се на ъгъла на ул. „Раковски” и ул. „Московска”.
Осветен е на 11 ноември 1914 г. от нашия приснопаметен предшественик и тогавашен председателстващ Св. Синод в София Доростолски и Червенски митрополит Василий (1847-1927), като в богослужението не са участвали руски архиереи, заради схизмата в която БПЦ се е намирала.
Припомняме, че руски архиереи не са участвали и в освещаването на храм-паметника в с. Шипка през 1902 г. по същите причини.
След 1917 г. храм „Св. Николай” е обслужвал богослужебните нужди на руската емиграция в София, начело с архиеп. Серафим Соболев, а от 1936 г. по настояване на съветското правителство църквата се отнема от руските емигранти и се предава на българското правителство, което от своя страна го предава на Българската православна църква, под омофора на Софийския митрополит (1).
През 1944 г. храмът е силно повреден, като през 1945/1946 г. е реставриран от Софийската митрополия, а в него през следващите години са назначавани различни български свещенослужители-ефимерии, а заедно с тях са служили и руски духовници-белоемигранти, постоянно пребиваващи в страната ни след Октомврийската революция.
Съгласно решение на Св. Синод на Руската православна църква от 10 ноември 1952 г., прот. № 8, всички други руски православни енории, манастири и клир в България, преминават в юрисдикция и владение на Българската православна църква (2).
Отново по решение на РПЦ, през м. ноември 1953 г. в бившата легационна църква „Св. Николай” в София е открито подворие, с представителни функции, като ефимериите в него продължават да бъдат назначавани от Софийската митрополия, а Руската църква започва да изпраща периодично свой официален представител.
През 1977 г. в него са завършени поредните реставрационни работи, а през 1981 г. по случай честването на 1300 години от основаването на българската държава, е позлатен и интериорът на храма (3).
През последните години българските свещеници-ефимерии по неясни за нас причини бяха последователно отстранени от този храм, което принципно е абсурдно, поради обстоятелството че функциите му имат само и единствено представителен характер. И съответно, неговата материална собственост не може да бъде считана за руска, заради изброеното по-горе, както и БПЦ не може да претендира, че храмът-подворие в Москва, е българска собственост, тъй като характерът на двете подвория е реципрочен.
Считаме, че заключването на храм „Св. Николай” от странични лица е недопустимо, като следва Софийският митрополит веднага да се разпореди той да бъде отворен, като се възстановят своевременно и богослуженията в него.
Бележки:
1. БПЦ от Освобождението до настояще време, Годишник на Софийския университет, том 16/6 от 1938/1939 г., с. 183, 191.
2. Протокол на Св. Синод, пълен състав, № 16/25.06.1953 г., § 5.
3. „Църковен вестник”, бр. 3/21.01.1984 г., с. 4.
