"Разумната перспектива е управлението след местните избори или най-късно при ротацията през март да премине в открита коалиционна фаза, с повече и по-пряко ангажиране на подкрепящите го формации - с повече министри на ГЕРБ, дори и на ДБ, които сега имат само правосъден. Единствената гаранция за стабилността на едно управление е пряката отговорност чрез участие в него на подкрепящите го партии", пише журналистът Веселин Стойнев.
Веселин Стойнев, "Дойче веле". Заглавието е на редакцията на фрогНюз.
Дни преди вота на недоверие срещу правителството между лидерите на ГЕРБ и "Продължаваме промяната" Бойко Борисов и Кирил Петков прехвърчаха задочни закачки на тема математика. По-конкретно - за това вързани ли са сметките за оцеляването на кабинета. Разбира се, тук не става дума за висша математика, по която Борисов имал шестица, а за елементарна аритметика. И все пак в политиката сметките се получават по повече от един начин. А в тези словесни престрелки прозират две различни политически математики.
Как биха изглеждали двете математики?
Едната категорично предрича оцеляване на кабинета. Защото за да бъде успешен вотът на недоверие, са необходими 121 гласа. А вносителите му - "Възраждане", ИТН и БСП, имат едва 71 депутати. Ако броим и независимия Радостин Василев - 72. Към тях трябва да се присъединят петдесетина депутати от ГЕРБ, ПП-ДБ или ДПС, за да падне правителството. Което към този момент изглежда абсурдно. Най-малкото, защото ще бъде политическо самоубийство за всяка формация или депутат, който понечи да гласува "за" на вота - насред кампания за местен вот, преди ротацията в управлението и без всякаква сериозна политическа заявка преди това.
Втората математика обаче позволява кабинетът да стопи или изцяло загуби мнозинството си, без да падне. Просто значителна част от парламентарните групи, подкрепящи управлението, могат да гласуват "въздържал се" или изобщо да не участват във вота на недоверие. Така кабинетът ще остане, но ще светне червена лампичка, че мнозинството зад него се изпарява.
И това не е само хипотетична възможност. Конституционните промени тръгнаха на косъм по т.нар. бавна процедура, защото от 167 депутати като вносители, "за" гласуваха едва 161 при нужни минимум 160. Един от ПП-ДБ отсъстваше по сериозни здравословни причини, но липсваха още гласовете на четирима депутати от ГЕРБ и двама от ДПС.
Другата възможност е Борисов, който наскоро допусна евентуално участие на министри от ДПС при ротацията, макар че Делян Пеевски отрече такъв вариант, сега да се опита да увеличи символичната зависимост на управлението от ДПС. Просто като остави ДПС единогласно да отхвърли вота, редом с ПП-ДБ, а групата на ГЕРБ гласува шарено или с големи липси въпреки пословичната ѝ дисциплинираност и важността на този вот. Така изведнъж ДПС ще се окаже по-верният коалиционен партньор на ПП-ДБ, въпреки че продължава да не участва в не-коалицията, а ГЕРБ ще застане изцяло с един крак извън нея, за да ѝ е по-лесно да решава кога да премести центъра на тежестта си.
"Дългата процедура" по връщането на ГЕРБ на власт
Подобно развитие обаче би било твърде рисковано, защото може нервите от страна на ПП-ДБ да не издържат и те на свой ред да поставят ултиматум на ГЕРБ за продължаването на управлението. Още повече, че предстои гласуването на промените в конституцията и важните назначения в новия Висш съдебен съвет, регулаторните органи, новата антикорупционна комисия, Конституционния съд. При които струната на компромиса може да се обтегне до скъсване.
Затова притискането от страна на ГЕРБ не би следвало да е прекомерно, още повече че и те не са готови да разтурят управлението преди ротацията - нито има как да го легитимират, нито може да направят толкова бързо завой към нови партньори. Хоризонтът на завръщането им на власт е немислим в този парламент чрез коалиция нито с "Възраждане" и БСП, нито с ДПС и ИТН, защото това е гаранция за тотално политическо разделение и улични протести.
Връщането на ГЕРБ към властта е устойчиво само по "дългата процедура", която минава през ротацията напролет. Тя очевидно няма да повтори огледално сегашната формула - ПП-ДБ да сдадат властта на ГЕРБ, оставайки само с един вицепремиер и министър в лицето на Николай Денков. Неговият кабинет се нуждаеше от само символично присъствие на ГЕРБ, защото нямаше как да получи легитимност пред избирателите на ПП-ДБ. Затова мнозинството си няма коалиционно споразумение, нито дори ясен механизъм за вземане на кадрови решения.
Сглобката трябва да стане коалиция
Управлението обаче не може да продължи още дълго да съществува като "не-коалиция" или "сглобка". Не само защото една политическа перверзия обикновено е малотрайна, а и защото основанията за съществуването му едва ли ще са отпаднали. Дори да са приети удовлетворително за ПП-ДБ промените в конституцията, да са извършени консенсусно ключовите кадрови назначения и да сме влезли изцяло или отчасти в Шенген - само за въздушния транспорт - сериозните предизвикателства пред страната ще останат. Защото геополитическата обстановка се усложнява, членството в Еврозоната остава като задача, браншови протести не намират разрешения и поставят на карта стратегически политики, страната още не е стабилизирана и застанала необратимо на един коловоз.
Затова разумната перспектива е управлението след местните избори или най-късно при ротацията през март да премине в открита коалиционна фаза, с повече и по-пряко ангажиране на подкрепящите го формации - с повече министри на ГЕРБ, дори и на ДБ, които сега имат само правосъден. Единствената гаранция за стабилността на едно управление е пряката отговорност чрез участие в него на подкрепящите го партии.
След месеци на мъчително съжителство заедно с ГЕРБ и при отслабването на собствените им електорални сили, за избирателите на ПП-ДБ и техните политически лидери ще е по-лесно да преминат към открито коалиционно управление. Нещо повече, отстъпвайки власт на ГЕРБ, те ще имат по-сигурна власт, отколкото когато ГЕРБ е едновременно на власт и в опозиция във формулата на сглобката. Опасността да се превърнат във втори Реформаторски блок или в едно по-голямо присъдружно СДС на ГЕРБ ще е отминала, ако дотогава промените, за които се борят, са започнали да се случват. Колкото до ревността, че другите ще си припишат заслугата за тях, дори повече от полагащото им се - тя е от значение само за партизанската, но не и за голямата политика.
