„Живея в силен страх, че цялата Вселена ще се пръсне на хиляди парчета сред всеобща разруха и ще се върне безформеният хаос, който ще победи боговете и хората, а скитащите в небесата планети ще погълнат земята и морето... От всички поколения тъкмо на нас се падна горчивата участ да бъдем смазани от падащите отломки на разбитото небе.“ (Сенека, Тиест“)
Въпросът от заглавието предполага две неща: първо, че днес светът изглежда изключително мрачно; и второ, че авторът е експерт в политическата теория, военното дело или икономиката. Първото може би е вярно, но за това ще стане дума по-долу. Второто не е. Авторът на тези редове е ангажиран човек и може би донякъде публично активен български гражданин, но в никакъв случай не е политик или изследовател. Парадоксално, но предвид всеобщата българска склонност да разбираме от всичко, може би точно това признание дава на автора основание да бъде чут.
Самият въпрос „Започва ли Третата световна“ може да бъде стряскащ или смешен. Стряскащ, защото тя може би наистина започва. А смешен, защото (за щастие) може би все пак не започва – или поне не веднага и в такъв случай грандомански зададеният въпрос може и да се окаже просто проява на излишна паника. Дано да е така.
Светът от октомври 2023 г. изглежда опасен за Европа. Или поне по-опасен от този преди 2011. Ще си спомните, че 2010-2011 беше времето на арабската пролет. Това все още беше свят без ковид-пандемия и свързаната с нея паника, смъртност и конспиративни теории. Нямаше руско-украинска война. Близкият и Средният изток, както винаги, бяха в хаос, но не изглеждаше, че предстои създаването на временната псевдодържава на ИДИЛ/ДАЕШ в Сирия и Ирак. Най-големите ни проблеми бяха корупцията, остаряването и климатът. Щастливи времена!
Докато днес, само дванайсет години по-късно, вече сме били свидетели на страха, че ИДИЛ може и да успее да се задържи като реален режим в част от недалечния Изток. Преживяхме коронавируса. Всъщност мнозина за жалост не успяха. Гражданската война в Сирия унищожи крехката надежда за демокрация там, а очевидната руска помощ запази управлението на жесток диктатор, какъвто е Башар Асад. Руско-украинската война започна през 2014 и премина в пълномащабно нашествие през 2022. Тази огромна по разрушителността си война директно напомня двете досегашни световни по тоталния си начин на водене. Припомням, че само от разрушения Мариупол безспорните човешки жертви са над осемдесет хиляди. И за наша обща тревога тази война е в самата Европа – нещо, което се смяташе за много малко вероятно преди 2014. В частност за България това е повод за сериозно отношение, защото бойните действия са само на около петстотин километра оттук. Защитаващата се Украйна е регионална сила, подкрепяна с пари и оръжие от целия западен свят, а агресорът Русия поне доскоро се смяташе за завръщаща се свръхсила в близка връзка с изчакващия гигант Китай. През последните месеци непосредствено едни след други се случиха превратът в Нигер, азерското завладяване на Нагорни Карабах или Артцах и най-сетне – стряскащата с мащабите си серия терористични атаки срещу Израел откъм изолирания средиземноморски град Газа. Докато пиша този текст, тече дванайсетият ден от сблъсък, който вече коства може би над четири хиляди човешки животи от израелска и палестинска страна. Световните медии наричат тази трагедия Хамаско-израелска война... вероятно за да не говорят за Палестинско-израелска, Руско-израелска или Иранско-израелска война.
Всички тези войни се случват на и около нашия Стар континент. Още един обединяващ ги фактор е къде явното участие, къде полускритата намеса на Русия, която с асиметрични военни средства отчаяно се опитва да си върне статута на световен хегемон, равен със САЩ, ЕС и Китай. Статут, изгубен при разпада на Източния блок и СССР през 1989-1991, но очевидно търсен отново по най-рискования, безотговорен и престъпен начин. При това Русия не е изцяло сама. Ако беше сама, тя нямаше да може изобщо да проведе такава поредица от военни, пропагандни и диверсионни акции в толкова много страни едновременно. Тя донякъде разчита на китайска и иранска подкрепа – плюс подкрепата на най-разнообразни недоволни кръгове в самата Европа: крайнодесни, крайнолеви, генерално разочаровани от европейската мечта за мир, просперитет и толерантност, традиционни русофили, периферни политици, неинтегрирани имигранти (много от тях – склонни към ислямистка радикализация, които по ироничен начин се оказват в един политически кюп с християнски фанатици) и вечната необразована тълпа, открила единството и силата на бройката си чрез социалните мрежи.
Изглежда опасно, нали? Изглежда сякаш всеки момент светът може да пламне в нова голяма война, при която милиони хора да бъдат хвърляни в ужас и мизерия, подлагани на системни жестокости, цели градове да бъдат унищожавани и цели нации да страдат, както в 1939-45. В Украйна и Артцах това вече се случва. В момента този пламък сякаш се разгаря и в Израел.
Но има и надежда.
На първо място, паникьорският тон на българските медии и липсата им на професионализъм могат да разсмеят дори човек, излязъл от ада на харковския фронт или с тревога следил новините за бягството на близките си от Артцах или Газа. Авторът на този текст познава такива хора и знае реакциите им към повърхностните, еднообразни, неинформирани приказки, излъчвани от големите ни телевизии. Паниката е просто стратегия за продажба на съдържание, при това идваща от хора, които не са внимавали в часовете по история или пък не са получили достатъчна подготовка от лекциите си в журналистическия факултет. И съответно предназначена за също толкова неинформирана публика.
На второ място, голяма част от тези конфликти не се случват от нищото. Да, Русия и други недоволни международни играчи (като правило – диктатури) се възползват от слабите точки на света, за да разклатят един ред, който не им харесва. Да, Русия се опитва да парализира Европа и да я доведе до състояние на безпомощен ужас. При това без успех. Но преврати в Нигер е имало и друг път. Поне четири пъти от 1960 г. насам. Преврати и кризи в Африка има от разпада на колониалните режими – през 2021 г. хунта имаше в Мали. Още през 2008-2009 в Газа пак се водеше война – просто българските национални медии и широката публика не помнят повече от две седмици. Светът никога не е бил особено спокоен и мирът никога не е бил едновременно разпространен по цялата ни планета. Регионални войни е имало винаги и вероятно ще ги има, докато съществува човешкият род. Това е скръбно наблюдение, но регионалните войни не са световна война... освен ако не прераснат в такава заради волята на една или две действителни свръхсили.
Русия вече не е способна да разпали световна война. О, руските власти при режима на Путин или по-точно на ФСБ направиха, каквото можаха. Съдействаха за изострянето на вътрешните противоречия в Щатите. Помогнаха много за провеждането на Брекзит – и вероятно смятаха това за свой триумф докато не се оказа, че Великобритания може и да е напуснала ЕС, но в никакъв случай не е намалила ангажимента си към НАТО. Русия проведе своя пробен набег срещу Грузия през 2008, по-сериозни престъпления в Сирия през 2011-16 и реши, че липсата на убедителна европейско-американска реакция в тези случаи означава безнаказано нашествие в Украйна. Между 2014 и 2022 всичко се случваше според руските разчети или както вече има един виц – всичко е по план. Но 2022 сложи край на тази серия. Първоначалният успех на украинската отбрана и дошлата в отговор западна помощ във вид на пари и оръжие заеха повечето от бързо свършващите ресурси на руската диктатура. В момента Путин и и обкръжението му по навик продължават с разнообразни диверсии, където могат (например в малък мащаб у нас, където залогът са няколко грозни стари паметници, една рафинерия и кой ще е свещеникът, сиреч кой ще е ченгето в една столична черква). Но генерално руската амбиция за реставрация на империята затъна някъде в украинския чернозем. Много от ресурсите, които можеха да бъдат вложени в други усилия, вече са похабени на донбаския и херсонския фронт. Човешката цена се плаща от украинското население и армия, но общата опасност за Европа и дори само за България силно намаля.
Колкото до Иран и иранско-руската подкрепа за тероризма срещу Израел – там е повече от ясно, че Израел ще устои. Както е устоявал винаги от 1948 г. досега. Това може и да не се харесва на радетелите на православно-ислямската дружба, но си остава факт. Израел не просто няма да падне, а по-вероятно ще намери нов начин да разреши проблемите си с Газа, след като веднъж приключи с терористичните гнезда там. Разбира се, в България невероятни „професионалисти“ ще продължат да повтарят лъжите за взривена уж от Израел болница, но това няма да промени хода на събитията.
Съдбата на арменското население в Артцах е трагична, но тя показа, че Русия не е способна да защити съюзниците си. Арменската държава напразно разчиташе на руската за защита срещу настъплението на Азербайджан, подкрепян от Турция. Нито Русия, нито Иран успяха да попречат на азерските действия. Дали Иран изобщо има капацитета да действа едновременно срещу Израел и Азебайджан, при това рискувайки сериозен конфликт с Турция? По-вероятно отговорът е отрицателен. Въпреки че Путин изтупва брашняния чувал на страдащата руска икономика, за да сервира няколко милиона долара на Техеран, това по-скоро няма да стигне за реални ирански действия в повече от една посока. Засега Путин и Хаменей ще трябва да се задоволят с новините за ракети, изстреляни от Газа към Израел... и сетне горчиво да наблюдават ефекта както от азерския успех в Кавказ, така и от вече започналия израелски отговор на брега на Средиземно море.
Отделна тема е, че както Тимъти Снайдър отбеляза, Русия всъщност вероятно изобщо не е способна да използва ядрено оръжие и единственото останало й средство е в асиметричната стратегия.
Всъщност големият повод за тревога не е в нито един от сега течащите военни сблъсъци около Европа. Тези войни ще си останат регионални. Да, страданията на невинните ще продължат и за това престъпление ще трябва да има справедливост. Но дори и руско-украинската война ще стигне до своя край и то с украинска победа, макар в момента тя да не изглежда толкова близка, колкото трябва.
Рискът започва далеч от Европа.
Истински сериозната заплаха за световния мир е в бавната подготовка на Китай за завладяването на Тайван. На пръв поглед това е далеч от Европа, но в днешния свят нищо не е прекалено далеч. Европа и САЩ са скачени съдове, както скачени са и диктатурите в Москва, Техеран и Пекин. Ако Китай стигне до решението, че е готов да присъедини Тайван, то САЩ вероятно ще се намесят, за да защитят островната република. Ефектът за Япония и двете Кореи би бил напълно предвидим. Същевременно Пекин и в момента поддържа отношенията си с Техеран и Москва, така че при евентуална „специална операция“ в Тайван ще има риск от пряк сблъсък между две ядрени сили.
Според „Гардиън“, тайванското Външно министерство говори за възможност за китайско нападение между 2025 и 2027 г. Американските оценки на тази възможност са различни, като по-оптимистичните твърдят, че руският генерален провал в Украйна отдалечава вероятността за китайска авантюра, още повече, че и Тайпе постоянно подобрява отбраната си. Предпазливата версия на американска прогноза е за след около десет години, значи към 2033.
Не е много. Но през това време можем и да не изпадаме в безсмислена паника.
За FrogNews
Манол Глишев
