На профана Славчо Трифонов се привиждат навсякъде педали, спрямо които той си е направо мужкарац, казва за Frognews.bg писателят-естет.
интервю на Ана Кочева
‒ Денди или Любомир Милчев? И как се появи прозвището; ти сам ли го наложи, или ти го „пришиха”?
- Галантно предоставям право на избор всекиму, но само благовъзпитаните се осведомяват кое по би прилягало. Не ще бъде нескромно, ако кажа, че аз, разбира се не без помощта на медиите, наложих този образ в не особено благосклонна и схватлива среда, в която прозвищата са най-често опозорителни. Денди е героят от романа на Чавдар Мутафов „Дилетант”, върху който аз защитих дипломната си теза в университета, преди да се запилея в метафизичните селения на занимания с Хайдегер. Беше ми приятно да наложа медийно един образ, чудат не по-малко от барон фон Мюнхаузен и опровергаващ стагниралата българска представа за реалност и достоверност. Сега пиша и книга за дендизма – ще се казва най-вероятно „Тайната вечеря на дендитата. Фантасмагория”. Но май много не се схвана от същността на феномена, а от пикантерията, уви... Всеки сам избира равнището но собствена мизерия. Профанът Славчо Трифонов примерно, пародира този образ в шоуто си под името Денди-Пенди, тъй като нему се привиждат навсякъде педали, спрямо които той си е направо, както казват сърбите, мужкарац и това е равнището на мизерия, което той собственоръчно е избрал и наложил като медиен артикул, любим на другите профани.
‒ Нови две твои книги се появиха на пазара ‒ „Приемът” и „Светлописи”. Далеч съм от мисълта да те карам да описваш творческите си инвенции и начин на писане, но все пак представи ги вкратце.
- „Светлописи”, издание на „Алтера”, е малък сборник есета върху големите фотографи на миналото столетие – Ричард Ейведън, Сесил Битън, Жан-Огюст Атже, Ото Унбеер, известен сред баухаус-бохемата като Умбо. Така да се каже от тях съм се учил да гледам и съм изградил оптично понятие що е гламур. Билингва издание, на български и английски език, подаръчен формат, подобен на тези, които Холмарк издава всяка година. „Приемът”, едно изключително издание на „Сиела” представлява остроумно, но и мрачно описание на прием, на който на българската елита се явяват призраци от миналото и казват нелицеприятни истини. "Да се развие известна зависимост от едно-две срутвания на мисълта, при пълна безпощадност на безупречно присъствие и бутониера."- това е нещадящият ancien regime на тази болезнено иронична книга, чиято безпощадност е галантно колосана като старомодно висока, счупена яка. Очарователно невежлива по отношение на българските предразсъдъци, на които поривисто зашлевява звучна плесница, тя щедро балансира морбидна некуртоазност с архаизиран български от добрите му епохи.
‒ Повече от ясно е, че книгите ти не са лъжица за всяка уста; за мнозина рецепцията им е трудна, за някои дори непосилна. Това тревожи ли те, или обратното?
- Съвременното разказване трудно се състоява в потока на натрапена от медиите, рекламно преувеличена събитийност. Доброто писане е на ръба на безсъбитийността и точно това дразни читателя-профан. Интересно ми е писане, което започва откровено фикционално и отива към илюзия за реалност и обратно – от илюзия за реалност се демистифицира като фикция. Опасността да бъдем нарцисистични читатели на собствените си книги е напълно настояща... и аз я имам предвид, пишейки. Радва ме популярността ми да е разделена на елитарно-писателска и егалитарно-медийна. Божието богу, кесаревото кесарю. Това е скъпоценният дар на моята искреност. А дарът на моята неискреност е вече само за големи ценители.
‒ Какво би казал за (литературната) култура на настоящето българско общество? Къде са най‒сериозните дефицити?
- Фикционалното е превърнато в рекламен артикул – сценка за изтъргуване на нещо си, съпроводено с онова „Уаау”, което звучи отвсякъде и, доколкото съм българист, отбелязвам, че не е българско това междуметно-възклицателно магарене. Но упадъкът на фикционалното е част от упадъка на обществено споделените фикции – монархията, републиката, вярата, българското, съдбовното. Сега дооглозгваме официозното литературно, остатък от соца – писане, одържавено за представително-протоколни и експортни нужди, чиито емблеми са Господинов и Мирела Иванова. Ужасно надценено е бързото писане, апологетизирано от литературната тайфа около Карбовски и Дилов. Копирайтното изфабрикува и сурогата на лайфстайлното писане, чийто апотеоз е Мила Миков. Всичко това съвършено не се рефлектира от нашата затлъстяла литературна публика, приема се съвсем натурално и става част от една махленско-литературна селщина.
‒ Имам усещането (може и да греша), че си германофил. Защо?
- Разбира се, че съм и още как. Вълнувам се винаги когато дочуя Кайзеровата соната на Хайдн, превърнала се във всеизвестния химн Deutschland űber alles… Германците се възродиха от нищото след войната. Аз съм и монархист, а нашата последна династия бе прогерманска и с право. Обожавам немския, но и до ден днешен се възторгвам от звученето на старобългарския. Но това не е просто апологетика, аз съм го изстрадал. Не съм от трапосаните към особата на царя псевдомонархисти-кариеристи, които пропиляха на дребно един невероятен за България шанс. И мога да си позволя крайността на твърденията си, додето те си позволяват не повече от усреднеността на публичната си и политическа мимикрия.
‒ Кой е локусът, в който се чувстваш най‒добре?
- Не е един – кафенетата, в които пиша, като Таймлес, църквите, в които се моля, „Свети Николай Нови Софийски” и „Св.св. Кирил и Методий”,царският дворец, пребиваването в който винаги ме успокоява. Описани са в „Приемът”, във втората му част, която се казва „Символ-верую на неведомия”. Движа се винаги с бележник с позлатени страници и си водя бележки със сребърно конте-моливче и писалка със зелено мастило. Следователно локусът ми е изрядно литературен.
‒ Да допуснем за миг, че има машина на времето; кога, респ. къде би искал да се ситуираш?
- Обичам двайсетте години и техния неудържим декаданс, но също така и епохата на бедната Мари-Антоанет, австрийската принцеса, разделила се с главата си, за да стане изкупителна жертва на френската невъздържаност в кое да е отношение. Но бих се върнал и във времето, когато пишех докторската си дисертация в Хайделберг, унеси, които съм описал в „Далматинецът Марципан”.
‒ Защо толкова много държиш на детайлите и на формата?
- Защото безформеното ме плаши, бидейки участ на немалко българи, които не умеят да се сведат до чиста форма, а другото да го зачистят. Всичко трябва да бъде изпипано, одухотворено от човешка ръка. Окцидентът поддържа сложни мисловни и други конструкции, за да съзерцава детайл, а тук сложността на конструкцията се превръща в самоцел и лабиринт. Културата не е нищо друго освен извличане на екстракт и в буквален и в преносен смисъл. Питам се кои са българските екстракти, освен, да кажем, гюловото масло на бай Ганя?
‒ Едно от многото клишета през последните 20 години е свързано с т.нар. „културен упадък”, с „опростачването на нацията” и пр. Има ли ниво според теб и какви примери можеш да посочиш?
- Понятия като културен упадък и възход са по-скоро тромави идеологически положения със съмнителен оценъчен хабитус, произтичащ от статизирането на културните феномени, от обездвижването им. Онова, което се прононсира за високо, крие, че черпи от отстоянието си от низкото, а последното неглижира каквато и да било възможност за нещо по-висше. А ние добре знаем, че истинското произведение е многоречиво, размества и оглежда едно в друго низко и високо и така изтръгва прозренията си. Но най-често тук това съотнасяне се задвижва от инерцията на профанизирането. Ето, да речем чалгата е изродчето, породено от кръвосмешението на така наречената естрадна и така наречената народна музика по времето на соца, които трябваше в микс да ерзацират старата градска песен в една новоградоселска мешавица за чудо и приказ, един вид съвременен кралимарковски епос. Соцархитектурата не бе повече от профанизиран вариант на стила баухаус, а официозната соцживопис, чийто апотеоз е Светлин Русев, е профанизиран вариант на живописни явления от типа на Давид Перец и Дечко Узунов, доведени до отеготително клише. Жанровото многообразие днес е необозримо и тук и там има обнадеждителни явления, само там, подчертавам, където непредубедено и изненадващо се борави и с низкото и с високото. Упадък е неоживотворяването на образците на миналото, които наместо да са жизнена среда, стават музеен експонат и културно клише.
‒ А защо голяма част от творците ни почти във всяка една област са смразили отношенията едни с други, враждуват помежду си, не си говорят или говорят зад гърбовете си? Вярно е, че човекът на изкуството е повече или по‒малко егоцентрик, но когато той е и българин нещата май стават по‒страшни.
- Това иде от браншовата подредба на социализма, присъщият на артиста нарцисизъм, доведен до екстремум от манията за официализиране и държавен щемпел. В литературните среди, каквото и да означава това, нещата са, както бе заглавието на един роман на Мориак - „Змийско гнездо”. Ама и по телевизиите е така... Но повече познавам писателските среди и преди година-две обобщих наблюденията си в един текст „Българският писател – пишещ, говорещ и премълчан”, който е достъпен в интернет на моето име.
‒ Кои са българските книги, които прочете с наслада напоследък?
- Георги Гочев, „Безделникът” ме изненада приятно, също и Калин Терзийски „Сурови мисли със странен сос” – извънредно остроумна книга. Ценя също Райна Маркова, чиято последна книга „Безподобните” редактирах и която „Сиела” от един момент реши че няма да издаде, защото била „непродаваема”.
‒ Хайде да задам същия въпрос и за театралните постановки, които хареса.
- Трябва да призная, че от отдавна не съм ходил на театър и много ме е срам, но напоследък залите ми действат клаустрофобично. Затова спрях да ходя и на концерти в зала „България”. Просто идиосинкразия...
- Кой бг актьор гледаш с удоволствие на сцената?
- Мариус Куркински е многоскъпоценно явление.
‒ Преди време медиите бяха превърнали в клише отношенията ти с Евгени Минчев, тиражираха се какви ли не сюжети за конфликти и нелицеприятни стълкновения. Факт или ПР?
- Скандалът е основен деликатес на жълтата преса. Но истина е, че органически не понасям това куриозно лице, превърнало се в парвенющината си във фейс на парвенюшкия ни, скотовъден елит. Написах един текст, който описва обезпокоителното явление слугинът-господар или пайтонджията-арбитър д’елеганс с букла и обезателните за селебрити тъмни очелки https://lifestyle.ibox.bg/news/id_1769476991. Става дума за един екземплярно-помиярен типаж – апотеоз на представата на потуранковците за светско лице.
‒ Можеш ли без публичност? Обичаш ли прожекторите?
- Обичам да се движа из средите, любопитен съм. Аз съм това, което французите наричат амбиансьор. Затова винаги са ми били смешни университетските социолози и техните преувеличения за амбианса. Ако си помръднат задника от кабинета, ще им се сринат всички браншови и сциентистки илюзии.
‒ Понякога си склонен да повдигнеш пердето на личния си живот. Какво ново там?
- Ето, вдигам го и не се вижда нищо ново – само стари неща, благопостигнали своята антикизация. Аз съм консервативен и не ще зарадвам воайорите с порното на разгласената приватност.
‒ Посещаваш т.нар. „светски” събития. Как ще коментираш нашенския „хайлайф”.
- Разнообразно раздърпан е този, най-често доморасъл хайлайф. Светските лица са всъщност най-често светски статисти. Затова, когато съм водил светски рубрики тук и там, съм давал абсурдистки бонтон-съвети, като да речем: Ако сте джентълмен и се чувствате объркан на парти, опреснете чувството си за порядък, съзерцавайки добре изгладените ръбове на панталоните си. Ако и това не помага - не гледайте по-далеч от бутанелите си; А ако сте паркетен лъв, отказвайте покани в салони, незастлани с паркет. Прозвището "мраморен лъв" крие известна куриозност...
‒ Тъй като си вещ в етикета, как би оценил „светскостта” на родните ни политици?
- Има задоволителни примери. Но е тъжно, че появите им са протоколни и безрадостни. Не съм видял наш политик на изложба или спектакъл поради интерес, а не по задължение. Баронеса ван Линден, посланица на Кралство Хорандия навремето се движеше из концертните и изложбени зали, движена от чист интерес. Такъв е и настоящият ирландски амбасадор.Тромавостта на нашите политически присъствия е повече от досадна и не може да се нарече светска. Тъжна е придадеността им към политическото като банална публичност. Нашенският политик е най-често плебей, който се мисли за плейбой и така и не схваща, че всъщност е на... плейбек, хаха! Искат власт – и им се дав временно и за подигравка!
‒ Мнозина смятат, че ти всъщност играеш роля, че Денди и Л. Милчев не са един и същ човек. Не ме подозирай, че влагам някакъв шизофренен подтекст, но все пак ‒ опиши се, когато наблизо няма камери, наблюдатели, журналисти и пр., т.е. какъв си ти, когато си сам, без любопитни очи наоколо.
- Същият съм, съжалявам, че шизофренният сюжет се проваля. Това не е роля – но профаните имат потребност да демаскират. За тях скритото е непременно срамно, защото не схващат, че в същността на истината е колкото се открива, толкова повече да остава в скритост. Но това Хейдегерианско положение им идва в много на бедничките мизерабли...
