Можем да кажем, че конфликтите в Близкия Изток като цяло ще бъдат решени едва когато архитектурата на сигурност в региона бъде геополитически, политически и военно-стратегически балансирана. Днес тя не е и тепърва в Близкия Изток ще се изостря геополитическото съперничество между САЩ, Русия и Китай. В този процес военната сила ще доминира дипломацията.
Това коментира в интервю за ФрогНюз проф. Румен Кънчев, бивш заместник-министър на отбраната. Вижте и цялото интервю:
Проф. Кънчев, как можем да определим започналия след атаката на Хамас от 7 октомври конфликт между Палестина и Израел?
В науката отдавна е разработена теорията за “дълбоко вкоренените конфликти”. “Дълбоко вкоренен” (терминът е на Едуард Азар) конфликт е този, зародил се в дадена страна, който обединява два мощни елемента: силни базирани на идентичността фактори, основаващи се на расови, религиозни, културни, езикови, етнически и други различия в комбинация с виждането за несправедливо разпределение на икономическите, политическите и социалните ресурси. Те са комплексни, продължителни, упорити и трудно податливи на компромис, преговори и пр. Важна особеност на тези конфликти е бързото им разпространение извън пределите на държавата. Другата им важна характеристика е, че те са базирани върху идентичности (етнически, религиозни, културни, цивилизационни, психологически и пр). Следващата им характеристика е, че са свързани с голямо количество цивилни жертви. През годините след Студената война сред многобройните конфликти върху посочената основа, жертвите сред цивилното население стигат до 80%. Накрая, но не последно, тези конфликти генерират голямо количество бежанци. Така този тип конфликти
до 1992 година са генерирали около 17 милиона бежанци като още 20 милиона други са прогонените от домовете им и разселени в съседните страни хора. Дълбоко вкоренени конфликти са конфликтите в Чечня (Русия), Северна Ирландия, Ирак, Иран, Израел, Палестина, Индонезия (Източен Тимур), Судан, Бирма, Алжир, Сирия и др. Близкият Изток е осеян с такива конфликти, които излизат от границите на съответните държави, взаимно си влияят, интерферират и разширяват.
На пръв поглед класическият тип конфликти притежават определена цикличност и периодите между циклите се приемат за мир. При “дълбоко вкоренените” конфликти не съществува такава цикличност, като същевременно е налице неясна граница между вътрешни и външни агенти и играчи. Те са генерирани от мрежа от причини и динамики, които непрекъснато променят целите, играчите и приоритетите. В теорията на кризи и конфликти се приема, че тези конфликти “нямат ясна и категорична точка нито за начало, нито за край” (Азар). Затова те се обозначават с още едно понятие - “продължителни социални конфликти”. Теоретиците на продължителния социален конфликт са единодушни, че този тип конфликти никога не завършват, те могат да затихват и отново да ескалират достигайки високи нива, но никога не спират. Затова е прието, че те не могат да бъдат решени, а само управлявани. Най-често при тяхното управление се намесват геополитически фактори, интереси и тенденции, които по един или друг начин ги интерпретират и трансформират през призмата на своите геостратегически приоритети. Замесените в сегашната ситуация в Близкия Изток са именно такива държави. Оттук следва извода, че конфликтът между Израел и Палестина както и редица други в Близкия Изток, където е налице уникална ситуация,
генерираща именно такива дълбоко вкоренени или продължителни социални конфликти, не може да бъде решен и ще продължи неопределено дълго време с фази на ескалация и затихване.
Или ако решим да дадем по-максималистичен отговор, можем да кажем, че конфликтите в Близкия Изток като цяло ще бъдат решени едва когато архитектурата на сигурност в региона бъде геополитически, политически и военно-стратегически балансирана. Днес тя не е и тепърва в Близкия Изток ще се изостря геополитическото съперничество между САЩ, Русия и Китай. В този процес военната сила ще доминира дипломацията.
Има ли опасност от разширение на конфликта между Израел и Палестина?
Несъмнено опасност има, но трите глобални сили САЩ, Русия и Китай които се намесват в региона от позицията на свои различни цели и приоритети много добре съзнават, че не бива да допуснат разширяване на конфликта и пламване на война. Изявленията както на Вашингтон, така и на Москва са в тази посока. Най-силната военно държава в региона Иран също не бърза да става елемент на конфликта. Нито една от тези държави няма интерес от разширяването на този конфликт. Вероятно те ще подпомагат едната от двете страни, но главната им цел, според мен, ще бъде конфликтът да не ескалира.
Как Русия ще действа в региона след като тя направи пробив преди няколко години и
има солидни позиции не само в Иран, но и две военни бази в Сирия?
Русия има да решава сериозен проблем с Украйна. И Кремъл знае много добре този факт. Освен това, макар че руснаците могат още дълго време да стоят в този конфликт, руският президент няма да рискува с такъв сценарий, тъй като продължителната война ще ерозира неговата политическа власт вътре в страната. Въпреки че опитът за преврат на Пригожин не успя, той показва, че вътрешнополитически нещата не стоят добре. Около президента има няколко различни, но влиятелни и приказно богати олигархични кръга, за които става все по-важен въпросът за съдбата на техните капитали и богатства в условията на една многогодишна война с Украйна. За тях става все по-очевидно и финансово несъстоятелно участието на РФ в тази война, която почти би занулила отношенията им с Европа и САЩ. Те определено губят от тази ненужна на Русия
война. Ето защо, в контекста на започналия конфликт между Хамас и Израел очаквам Русия да поддържа балансирана или неутрална позиция. Тя не може да си позволи да застане директно срещу една от страните, тъй като няма нито военни, нито дипломатически ресурси за това. Разбира се, Кремъл ще поддържа индиректно Иран и Сирия, а чрез техните проксита (Хамас и Хизбула линията срещу Израел, но нищо повече. Големият проблем на Кремъл е войната в Украйна и вътрешнополитическата динамика в Русия, а не Близкия Изток.
Как ще действа Китай?
Китай има сериозни амбиции за геополитическа доминация върху всички значими стратегически пространства на Глобуса в т.ч. Близкия Изток. Но Близкият Изток е цивилизация и култура много различни от китайската цивилизация и култура. Ако се прехвърлим във времето преди новата ера, където е културно-цивилизационният генезис на водещите днес държави в Близкия Изток, констатираме, че в пространството, което обозначаваме с геополитическото понятие Близък Изток, са били създадени блестящи империи. Те са превъзхождали китайската империя, паралелно съществуваща през същия период. По-късно арабският свят постепенно е търсел връзки с Европа и Запада. Неговата културна история е свързана с европейската античност. Известно е, например, че първият средновековен университет и най-голямата средновековна библиотека са създадени в Дамаск (Сирия), където е пренесена древногръцката философия и книжнина, където се превеждат Платон и Аристотел на арабски език; създава се специфична арабска школа по логика, която се стреми да развие логиката и метафизиката на Аристотел и пр. Следователно, докато Европа, Русия и САЩ отдавна работят на този терен, днес Китай е дебютант там. Не мисля, че китайското ръководство лесно ще вземе решение да измести от това пространство която и да е от тези глобални сили. Опитът да направи това ще срещне острата и категорична съпротива и на Кремъл, и на Вашингтон, и на Брюксел. Освен това, Китай има сериозен стратегически проблем в Китайско море и Южния Пасифик, където неговите интереси се сблъскват челно с тези на две големи държави САЩ (и неговите военно-политически алианси в зоната) и Индия. Още повече, че преди няколко години един от военните стратези на Китай в интервю, пространно цитирано от световната аналитична общност, посочи, че “движението на Запад” за китайската политика е от ключово значение. Нещо повече, според тази теза Китай трябва да разглежда “движението на Запад като хинтерленд” и следователно ключова стратегическа цел. Едва ли индийският политически и военен елит, който настойчиво се стреми към баланс в Арабско море и Бенгалския залив, като не допусне там китайска доминация, е щастлив от тази концепция.
Американският президент Джо Байдън каза, че Вашингтон няма да изостави приятелите
си в Израел. Да очакваме ли драстично увеличение на американската подкрепа за Израел?
Че Вашингтон няма да изостави приятелският си Израел е повече от ясно. Струва ми се обаче, че САЩ паралелно с помощта си към израелския народ ще се стремят да не допуснат разширяване на конфликта и излизането му извън границите на двете държави. Близкият Изток е стратегически важен за Вашингтон в съперничеството му с Китай. Същевременно би било добре американците да не допуснат в тази зона коалиция между Русия и Китай срещу себе си. Вероятно най-добрата формула е, ако без да чакат ескалация на конфликта трите световни сили намерят начин да седнат на масата на преговорите и заедно с арабските държави да дефинират определена мирна рамка за развитието на този регион. “Алтернатива” на това е ескалация на конфликта.
Каква е Вашата прогноза, колко време ще продължи войната?
Както посочих в отговора си на Вашия първи въпрос, става дума за “дълбоко вкоренен”, “продължителен социален конфликт”. Това е доминантната рамка за почти целия Близък Изток, откъдето следва, че вероятно конфликтът ще затихне след известно време, но за да бъде прекратен, трябва да бъде променена т.нар. структура на конфликта, тоест същите онези параметри, за които вече стана дума. За Близкия Изток, последното може да продължи с десетилетия.
Интервю на Георги Камарашев
