Изборната Мадам Помпадур в България и проектът "А, Б, В"
Както е тръгнало трябва да припомням стари текстове, защото ме мързи да повтарям едни и същи, ама какво да правя като героите се повтарят и все са като от сходен комунистически калъп. Преди малко попадам на информация, че любимият доносник на нацията Гоце Сирищника щял да прави "нов 10 ноември на 11 другия месец" и поканил такива значителни фигури на българската демокрация като Мара Капон- Мисса, Плугчиева, Дърева, Кунева-Пръмова и още други дейкини на "народно-демократичната власт". И пак ще припомня скромен мой текст, който разказва за подвизите на една от тях...
Един раблезиански призрак броди из Родината без умора. Прави омлети с по 13 яйца,/при Гала, съвместно с Дилов-син/ спира свлачища, посрещат я с торти и пасти, вместо с хляб и сол, ръшка от партия в партия, татрузи се на всякакви дебати, посещения из паланки, друса кючеци, после се смирява на опера, свети със значки и шарений от постери и винили, обикаля с джипове по черни друми, в зависимост от целта се кланя на патриарха, папата или равина, обича празници, пикници, балове и поклонения и често ги организира сама като предварително се е погрижила да бъдат отразени максимално широко, харчи луди пари за външния си вид и ако някой се осмели да я попита откъде, тя ще ви отговори „от Господ, Маркс или дядо”, ако си представи/ а тя не може/, че не е депутат ще се хвърли от Радисън. И точно от Радисън, защото така е по-шик. До тук всъщност описах един нашенски вариант на тежкото заболяване политическа хипербулия–най-отчетливо демонстрирано в историята между Мадам Помпадур/Жана Поасон/ и Луи XV. В нея вечният стремеж на кралската метреса-фаворит да играе всички главни роли в монархическия двор се превръща в политически проблем на Републиката. Столетия по-късно този синтром на разпищолената политическа всеядност гениално описа Алеко и за да го разберете в настоящата действителност прочетете следващите редове.
„Само като им мигне с око, погледнете вий какво става с тия цигани! Огън! Огън! Завий оная цигулка, запищи онзи ти кларнет!
Снагата ти е топола,
на мойто сърце кат' два кола.
На фустаня ти тегеля
изгори на мене джигеря...
¬ Сус бе, ченгене! Не ща аз любовни! На ракия ми свири! ¬ извика им бай Ганю и тракне с чашата по масата. Почнат "Каран-каранфилчето", бай Ганю тракне с чашата, спрат. Почнат "Не щеми ний богатство" ¬ пак тракне с чашата. Обърнат на "Зелен листец". ¬ "Хъ, видяхте ли сега! Е-е-е-е-ех! Гел кефим, гел!"...
По изборни времена се сещаме за Алеко и Бай Ганю обикновено в горния цивилизационно-обществен контекст, но винаги сцената ми е припомняла и за „Ъндърграунд" на балканските гении Костурица и Брегович, защото в откровено раблезианския филм и като типажи, и като отношение към "учената сериозност" на големите разкази, сякаш в него се преобръща тъмната балканска същност в карнавална органика. Ритъмът е друг – уродливата долница на нашенските полит-страсти при сърбите оперира с виталността на живота като веселие, независимо от безизходицата на тъмното ни битие. Някак си "Ъндърграунд" пренаписва в позитивни термини тъкмо прословутата "байганювщина", от която толкова обичаме да се срамуваме. А вече е спорно дали се срамуваме?
И тук някъде е тънката разлика във възприемането на света от балканския човек в обществено-екстремални състояния като изборите. При българите има нещо по–нагло, по-грубо, по-безпросветно дори в абсолютното спокойствие, ако лъжеш и мамиш избирателя. От времената на свищовския гений надлъгването между политици и народ е съвсем закачливо занимание, приятно даже. Нещо естествено е превъплъщението на Димо Гяуров от неуспял кандидат във Варна и Добрич/събрал едва 28 гласа/ да се „впише” в Пловдив и то като водач на листа и мажоритарен кандидат, съвсем за нормално се счита присъствието на министър „Збогом” в уж културната столица Пловдив и да го твърди същия Стефан Данаилов, който си демонстрира неграмотността пред камерите. Съвсем в реда си е „елитарната шефка на цяла европейска партия” като Мария Капон, натруфена от Арман Бабикян като истинска Мисс с шалчета и джуфки да се обяви за „представителЯТ на народа” и да удари задник в „селския район” на пловдивското поле. Снобеещите лелички от центъра на Пловдив са изоставени, за да ги премени с фанелки със собствения си лик и да поеме по прашните пътища на Тракия и предбалкана. „Гел кефим, гел” би казал бай ти Ганя! Защото и той като героинята ни Капон обича глезотиите, които предлага луксът, но в името на „добруването” временно зарязва Виенската опера и я сменя с опушената „редакция” на вестника, който списва. Че бива ли бай ти Ганя да е опозиция – „днес леберал, утре консерва, то бива ли без мене?!” – незабравима жизнеутвърждаваща философия демонстрира гюловия търговец. Че бива ли Мария Капон на едно място – „днес ще се врътна при Праматарски, утре при бат Петьо, после Бойко ме чака,Гоце-президента и той, та чак до Яне ще стигна, ако трябва. И партия си имам, чи как без мене... и още: днес в Блюксел, утре в центъра на Пловдив, вдруги ден на Водопада в Карлово” - е неунищожимия житейски принцип на парламентарната мисска, другаруваща със социалистката Мая Манолова и скритата антикомунистка Елеонора Николова – „заедно и поотделно”, както се изразяват юристите. Е, завива се и към подкрепата за Гоце Първанов на президентските избори, може би, защото е изпратил бившия кмет на Несебър за посланик в Украйна, а той пък - Николай Трифонов - се явява цял Кум на неповторимата Мария Капон? ... Скрупули тук няма, никога няма и да има, защото балканския Ъндърграунд предполага самочувствие и автентична лъжа – „Кой, аз ли? Кво знайш ти бе, бакалъм...”
Дребен детайл при кандидатирането на двамата балкански герои е „мажоритарността”. По времената на Бай Ганю изборите са били само мажоритарни и за неговата кандидатура все пак са се подписали „повече от 700 души-гражданя от Парцал махлеси”, докато мажоритарката Капон в „демократични ширини” не се напъна да събира подписи, а пристана след съответното „благодарско” на партия РЗС. Може би, защото и в книжката на Алеко само един път героя му демонстрира своите предпочитания към женския пол с лапидарното: „Лъскава, Дявол да я вземе...”. А кажете ми как в изборно-цивилизационния контекст на преходните времена такава „лъскава” героиня ще напрегне корпулентното си тяло в Макс-Мара да събира подписи и ЕГН-та?! Че то си е направо унижение за изтънчената балканска душа.
Днес ми се наложи рано-рано да пообиколя някои села от Пловдивска област и дълго се дивях на възродения болшевишки стил в политическия пиар. От стъгди и стобори ме гледа блондинка с обилни масни депа по лицето, облечена в нещо като палто или сако/на руски – платье/ и шал в синьо-черна гама с малко жълто, но надписът е зашеметителен – „ПредставителЯТ на народа. Мария Капон”! Групичката, която лепеше се развозваше с фиатче, облепено цялото с плакати на „представителЯТ” – близка алюзия с Данко, Гочоолу и Дочоолу, а един Гуньо носеше кофа с тапетно лепило. Кой ли ще се захване да генеалогизира ценностните полагания в полето на политиката, кой ще напише историята на изпадането на "разваления" политически език от "високата култура" до типичния болшевишки стил. Защото не е случаен определителният член в посланието - „представителЯТ” – конотацията предполага, че клетия български народ има само един представител – нещо сумарно на Христос, Мохамед и Мойсей, стратифицирал себе си в „народа”. Вместо „един от народа” – „единственият от народа”. За съжаление Ноам Чомски не е българин, за да приложи принципите на психолингвистиката в това явление по ширините на пловдивското поле, демонстрирайки натрапчиво манията си за единственост и пренебрежение към плебса. По време на първата жътва от болшевишкия петгодишен план е разпространен плакат на съветската женщина, която е награбила с яки ръце два огромни снопа, а зад нея работи презрения селски плебс, за който революцията още не е дошла. Забележително е, че комунистическия пиар/по тяхната терминология агитпроп/ също е облякъл женщината в синьо-черна гама, като нашата пловдивска героиня. Е, на главата е с червено шалче, но в модерните времена е заменено с перхидролена прическа. Едно към едно е взаимствано посланието. В СССР – „Болшевисткому урожаю”, а при героинята „представителЯТ на народа”. Ех, Бай Ганю, Бай Ганю би възкликнал Алеко - "И веднъж ли е било, дваж ли е било? Ама тия жени откъде ще знаят кой е бай Ганю? И да им разправяш колко стъкла си строшил с музика, не могат те разбра!", защото в отчета на „ВашиЯТ народен представител Мария Капон” на последна страница има неологизма , че си почива с „КЛАСИЧЕСКА ОПЕРА” и наивният балкански избирател се пита има ли „некласическа опера”, освен ако „представителЯТ” не възприема "Каран-каранфилчето" като такъв жанр или може би „Союз нерушимьiй”. Пак, любезний читателю, погледни болшевишкия предизбирен плакат за урожая, въплатяващ новата женщина и се почуди на въображението капоново... Пък и си спомни, че преди да се отзове в България по избори Бай ти Ганя напуска тъкмо Виенската опера/”класическата” според определението в отчета капонов/, с която си почива мажоритарката от Пловдивска област. И при Ганя, и при Капон има едно симптоматично движение от „класическата опера” към „представителЯТ на народа”. Между другото, когато е на гости в Прага балканският херой изкълъпява на пиано песента „Открадна ла сей, бабина сланинка”, разпозната от домакинята като чешката „Slaninku”, и предизвиква да признание от човека с дисагите: „Обичам музика”, докато му свирят Сметана.
В гениалния филм на Костурица с музиката на Брегович всичко е обърнато с намигване „към Европата” и някои анализатори на мега-културата ги изтълкуваха/филма и музиката/ като апология на "балканския автентизъм" за сметка на "космополитизма", още повече, че в проведената от филма редукция на моралното и политическото към телесно-битийното може да се открие откровено антимодернизационна опърничавост, но направена игриво и веселяшки със средства от автентичното ни битие и конфликти.
Та приказката ми бе за родния политически Ъндърграунд, който се движи в случая с Мария Мисса/Капон/ по тангентата „ДКМС-Праматарски–Стоянов–Борисов- Гоце Първанов–ВМРО-Янев–ЕНП” и най-величавото превъплащение, преминало през годините, е в монолога на незабравимия търговец на гюлово масло: „Ти ще целунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще целунеш скута, аз – краката; ти ще целунеш на друго място, аз – на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?” Както се казва, дори „представителЯТ” на народа и електората мълчи при тези аргументи... Но в крайна сметка възможно ли е да си представим нашия живот без плакатите на Мисса, концертите с чалгия и хора`, друсащи се фолк-звезди в темпо-ритъма на самата Капон, безкрайни автобиографии с „продуктов маркетинг”, шалове, омлети с 13 яйца и кило спагети при Гала, поцелуйковщина я на Праматарски, я на някой израелски деец от Мосад, я на Дилов-син или Янето... Ама просто възможно ли е, драги читатели, да ни лишат от това върховно удоволствие, от разгула на долницата в нашенската политика?! Закъде ще сме ние бе, кьорпета, без Капон-Мисса ?...
Пред дверите на Гоце...
НАЛИ РАЗБИРАТЕ, ЧЕ СЕГА ГЕРОИНЯТА, МИСКА И "ПОЛИТИЧКА" Е ГОТОВА ДА ЦЕЛУВА ГОЦЕ СИРИЩНИКА КЪДЕТО И ДА Е, ПА ДОРИ ТОВА ЦЕЛУВАНИЕ ДА СТАНЕ В ДЪРВЕНИЯ КЛОЗЕТ НА СИРИЩНИК - САМО И САМО "ДА СЕ БОРИ ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА" С ЕНП, КОЕТО ОЗНАЧАВА - ЕДНОЛИЧНА НЕРОДЕНА ПАРТИЯ... АМИ ИМА ИСТОРИЧЕСКИ ПРИМЕР СЪЩЕСТВОТО, ОПИСАН ОТ АЛЕКО ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ВЕК.
toross. blog. bg
Христо Марков
