Шокиран съм от лозунга на БСП: "Ние пак сме тук". Цветанов е първият министър, който открито се бори с "октопода", затова е атакуван, казва журналистът Жан Батист Ноде от най-големия френски седмичник "Новел обсерватьор".
През 1987 г. той влиза в България под прикритие и прави филм за дисидента Димитър Пенчев, осъден преди това на смърт от комунистическия режим. Ноде става свидетел и на палежа на партийния дом в София. Години наред е следил политическите процеси на Балканите. Отразявал е събитията в Афганистан, Ирак и Босна. Бил е и в Русия по времето на Борис Елцин. Преди седмица той бе отново в България, за да подготви серия от репортажи и интервюта за съвременната блгарска политика.
Интервю на Васил Василев
- Как стигнахте до България през 1987 г.?
- Имах един приятел, който се познаваше с български дисидент. Разбрах, че търсят журналисти, които да вземат интервю от него под прикритие, защото сами знаете, че нямаше как по друг начин. Ставаше въпрос за политическия затворник Диомитър Пенчев, който беше подгонен от властта повторно и беше изселен в Бобов Дол. Учех последна година журналистика и приех задачата заедно с мой състудент – Мишел Кариу. Дисидентите Фреди Фосколо и Петър Бояджиев организираха операцията. Трябваше да влезем в България по време на великденските празници, защото се смяташе, че полицията ще е мобилизирана около това и ще преминем по-лесно. Официално се представихме като студенти по история, които искат да се запознаят с манастирите. Направихме такъв маршрут, че от манастир на манастир да стигнем до Бобов дол. Пристигнахме с влак и взехме си виза от българското посолство като туристи. Отидохме в ЦУМ и си купихме български дрехи, за да изглеждаме по-социалистически. Посетихме „Св. Александър Невски” и си наехме кола под наем от „Балкантурист”. Отидохме в първия манастир, чието име вече не помня, и се преоблякохме, след което поехме по неасфалтирания път към Бобов дол. Носех малка любителска видеокамера, която криех в раницата си. Когато пристигнахме в Бобов дол, цялото внимание беше насочено към нас. Казахме си, че не е добре да спираме, за да не си навлечем неприятности. Продължихме и на първия завой милицията ни спря. В този момент помислих, че сме разкрити. Оказа се, че сме превишили скоростта. Имах понятие от руски, тъй като съм учил в училище. Милиционерите останаха с впечатление, че сме съветски граждани. Пуснаха ни без да ни глобят.
- В крайна сметка как се свързахте с Димитър Пенчев?
- Върнахме се през нощта. Имах адреса му, който открихме много трудно. Беше кошмарно търсенето. Влязохме в една от сградите, смятайки, че сме открили номера. Звъннах на една врата, от която се показа мъж, зад когото имаше малко момче. Дадох си сметка, че сме объркали адреса, защото Димитър има дъщеря. За сметка на това той ми обясни къде е блока, който търсех. Почукахме на вратата на Димитър Пенчев в 21:00 ч, но никой не отваряше. Тогава казах имената на неговите приятели – Петър Бояджиев и Фреди Фосколо. От съседните врати започна да се шумоли. Надявахме се да не разберат какво става. Изведнъж Димитър Пенчев отвори и ни дръпна вътре и заключи вратата. Започнахме интервюто, но имаше проблем, той не знаеше френски, а ние не знаехме български. Предварително бях взел диктофон. От едната страна на касетата бях записал „Ролинг стоунс”, а от другата – въпроси, които приятелите на Димитър във Франция бяха превели. Той ги изслуша и отговори. Разказа ни цялата си биография – че е политически затворник, осъден на смърт, опитал се да мине границата, след това пак е бил в затвора. През 1985 г. във връзка с възродителния процес го задържат с турците и помаците, изпратен в Белене, въпреки, че е българин. След това го изселват в Бобов дол. „Искам да напусна страната. Харесвам я, но очевидно повече не мога да живея тук” са думите му пред камерата ни.
- Срещнахте ли трудности след записа?
- Като чужденци трябваше да имаме всяка вечер регистрация в хотел, а ние не бяхме регистрирани за тази нощ. Сбогувахме се с Пенчев и в полунощ поехме обратно към София. отидохме в хотела, казахме, че сме спукали гума и затова сме закъснели. На другия ден взехме влака за Солун. Т.е., стояхме в България 3 дена. Прибрахме се във Франция и успяхме да излъчим интервюто по Втори канал, който беше държавен. Аудиозаписът, който направихме с Пенчев, мина през радио Свободна Европа и Гласът на Америка, пуснаха се статии в различни вестници по този случай. Когато Пенчев разбира, че сме излезли от страната, отива в Държавна сигурност и им разказва какво се е случило. Те са изненадани и дори потресени, според това, което дисидентът ми разказа. Получават данни, че наистина аз и Мишел Кариу сме били там. Заплашват го „елегантно”, че съпругата му може да остане вдовица, ако той опита да напусне страната. Димитър не се отказва и им заявил следното: „Ясно, не се харесваме взаимно, дайте да се разделим с вас”. Във Франция се основа паралелно с това комитет в подкрепа на Пенчев. Властите в България бяха принудени да отстъпят. Посрещнахме го във Франция, където се установи. Самите френски власти не бяха очаровани от онова, което направихме. От нашето посолство се обадиха един ден и буквално ни казаха: „Спрете си бардака, българинът е пуснат да пътува, успели сте.” От френското външно министерство не бяха доволни, явно са имали проблеми.
- След 1987 г. идвате още веднъж у нас и ставате свидетел на атаките срещу бившия партиен дом. Какви са вашите лични впечатления от тогава?
- Да, аз бях кореспондент на вестник „Монд” за Балканите. Живеех в Букурещ и от време на време пътувах до съседните държави. Върнах се в България за свикването на Великото народно събрание, където придружавах Димитър Пенчев, който бе депутат от земеделците. Няма да забравя как по време на кампанията имаше хора, които ни сипваха захар в резервоара и ни дупчеха гумите. предполагам, че това беше старата власт. Присъствах на т. нар. „град на истината” и на палежа на Партийния дом. За мен беше толкова ясно, че всичко беше манипулация, категорично това не беше направено от тълпата с обикновени граждани, които протестираха. Още същия ден написах статия, в която изразих личното си мнение. До 1992 г. останах в тази зона на Балканите. След това не съм идвал досега. Бях в Москва, в Африка, в Азия, в Чечня, в Босна, в Ирак, в Афганистан и т.н.
- Какво се е променило днес в България от онези години насам? Следихте ли процесите у нас?
- Да, следях какво се случва, но не толкова отблизо. Все пак се занимавам с външна политика. Първото, което сега виждам, са всичките мерцедеси и казина. Имате много клубове и луксозни ресторанти. Имам усещането, че хората от предишната номенклатура и Държавна сигурност са успели да си спасят положението и да се оправят в новата ситуация. те са се преквалифицирали в бизнесмени. В същото време имате много бедни хора и голяма корупция, което струва скъпо на Европа и на всички данъкоплатци. Шокира ме също превода на лозунга на БСП, написан на сградата на партията – „Ние пак сме тук”. С това признават, че остават същите и че нищо не са забравили и научили, щом „пак са тук”. Подобен превод приемам или като изключително глупаво нещо, или като откровен цинизъм, като нещо невероятно.
Чувам, че България се намира пред огромно и решаващо за нея предизвикателство. За пръв път от 20 години се усеща от страна на властта сериозно желание да се справи с организираната престъпност и за пръв път Европейският съюз призна политическата ви воля. Без да смятам, че успехите ви са забележителни през последните 15 месеца, ме впечатли, че за разлика от обичайните подходи в посткомунистическите правителства, министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов не използва познатия дървен език за потулване на истината. Той открито започва онова, което изглежда всеки в себе си мисли, а именно – „бившите партийни структури на ДС са свързани с организираната престъпност, която контролира много политици, както и много медии”. При тези условия не бива да ни учудват медийните атаки срещу правителството на Бойко Борисов и най-вече срещу Цветан Цветанов. Той съвсем трезво си дава сметка, че срещу усилието на държавата са изправени силни и много добре финансирани организации, решени да запазят статуквото безскрупулно. За разлика от традиционните политически партии – „червени” и „сини”, които от 20 години са се сменяли постоянно във властта, и които са загубили доверието на хората, министърът твърди, че няма място за компромиси с организираната престъпност или т. нар. „октопод”. С подкрепата на ЕС България днес разполага с уникален действителен шанс да се отрежат пипалата на „октопода”. През последните 2 десетилетия на страната ви е отредена ролята или на „мост между ЕС и Русия”, или на „троянски кон на Русия в ЕС”. България рискува да се намери злополучно в разчекнато положение. Присъствието на огромната статуя на воин от червената армия, размахващ шмайзер в центъра на София, действа потискащо и неадекватно. Това официализира статута на подчиненост.
- Наскоро у нас сред актуалните въпроси беше връщането на български цигани от Франция. Обърна ли се внимание на този проблем във вашата страна?
- Във Франция и малките деца разбраха, че става дума за популистка диверсия на Никола Саркози. Има 450 000 френски роми, а румънските и българските са под 15 000. Може и да са „проблем”, но той е малък за Франция. Това обаче позволи да се обърне внимание на лошите условия на живот на циганите в Румъния и България, на расизма и дискриминацията, които съществуват, разбира се, и във Франция.
- Какви са настроенията във Франция спрямо България?
- Повечето хора нямат мнение за вашата страна, защото не я познават или пък я знаят от ромите. Има хора, които се радват, че сте свободни, но ги е страх в кризата да не им вземете работата. Това не се отнася до България конкретно, а за страните от Източна Европа.
- В България има един доста голям проблем, свързан със свободата на словото. Как стоят нещата във Франция?
- Този проблем е навсякъде, но той е доста по-малък в останалите страни членки на Европейски съюз в сравнение с България. Броят на независимите медии е все по-малък. Групировки масово изкупуват вестници и телевизии, а държавните институции се намесват под формата на СРС-та. Вестник „Монд” преди месец повдигна дело за незаконно подслушване. Веднага беше реагирано. Действително правосъдието във Франция е доста бавно, но независимо, да речем. У нас мафии има, но те не са толкова мощни, че да пречат до такава степен на свободното слово. „Схемата” е същата като в България. Връзката между медии и политика са онези големи икономически групи. Направих една статия за една такава групировка, която е близка до Никола Саркози, но не я пуснах в моя вестник, защото редакторите се страхуваха, че може им спрат финансирането. Написах статията, но в едно по-малко издание.
- Били сте в Русия. Какви са впечатленията ви?
- Там имат късмета, че разполагат с петрол и че цената му в момента е много висока. Този режим, който се налага от години, в противен случай щеше да се срине. Путин и Медведев управляват чрез страха. Това е една мутация на стария режим. Няма комунисти, но методите са същите. Аз например съм убеден, че точно ФСБ гръмна сградите в Москва през 1999 г. (б. на ред. – 13 септември 1999 г. – взривен е 9-етажен жилищен блок на ул. “Гурянова” в Москва (югоизточната част на града) и 8-етажен на шосе “Каширское”. Общият брой на загиналите е 230, а ранените са над 300.) Те са готови да убиват собствения си народ, за да постигнат целта си.
- По време на службата си в Москва имахте ли някакви проблеми с властите?
- Не, нямал съм. Аз работех в Русия, когато беше управлявана от покойния Борис Елцин. Тогава страната беше един бардак. Никой не знаеше какво става, цареше пълен хаос. От тази гледна точка беше по-лесно. Тогава нямаше кой да ни контролира, докато сега всичко е организирано.
Репортажът на Жан Батист Ноде от 1987 г.
