Учен, държавник, знаменит дипломат. На 100-годишна възраст си отиде Хенри А. Кисинджър - мъжът с несравнимо влияние върху външната политика на САЩ по време на администрацията на двама президенти. Десетилетия наред пише и дава консултации, които оформят глобалната политика и бизнес.
Роден е като Хайнц Алфред Кисингер в религиозно еврейско семейство. Кисинджър е на 12-годишна възраст, когато Нюрнбергския процес лишава евреите от тяхното гражданство, а баща му губи работата си като учител. Спонсорирано от роднина в Ню Йорк, семейство Кисинджър опакова малкото си останали вещи и напуска родината си, заминавайки за САЩ през август 1938 г., три месеца преди Кристалната нощ да подпечата съдбата на повечето останали в страната евреи.
Кисинджър пристига в страната на големите възможности с минимални познания по английски език, но успява да стигне до Харвард и благодарение на силния си интелект, богатите си познания по история и таланта си на писател, Кисинджър бързо се издига и се установява във Вашингтон.
Като единственият човек, който някога е бил съветник по националната сигурност и държавен секретар на Белия дом едновременно, той упражнява контрол върху външната политика на САЩ, достиган почти изцяло само от лица с ранг на президент. С немския си акцент и своето остроумие Кисинджър безсрамно ухажва публиката и бързо получава международно признание в ярък контраст с по-голямата част от своите предшественици. Превръща се едновременно в звезда и на таблоидите, и на тежките сериозни издания, които размишляват върху идеите му за геополитиката.
През 1973 г. печели Нобелова награда за мир заради приноса си за прекратяване на войната във Виетнам и участието му в тайните преговори, довели до Парижкото споразумение. Известните му дипломатически совалки след войната в Близкия изток от 1973 г. помагат за стабилизиране на отношенията между Израел и арабските й съседи.
Превръща се обаче и в мишена за безмилостни критики, определящи го като безпринципен и неморален. Дори не приема лично Нобеловата награда за мир заради страх от враждебни демонстрации. Онова, което той смята за прагматично, за мнозина е безпринципно маневриране, което не стъпва върху зачитането на човешките права и живот. Кисинджър постига власт, слава и богатство отвъд мечтите на по-голямата част от хората в обществения живот, но въпреки това прекарва последните десетилетия от живота си, защитавайки себе си и своето място в историята.
В САЩ консерватори, сред които и Роналд Рейгън, го критикуват заради стремежа му за споразумение с Русия. От друга страна, президентът Джордж У. Буш го определя като "един от най-завършените и уважавани държавни служители в САЩ".
Всъщност някои от неговите критици смятат, че Парижкото споразумение оставя на произвола един дългогодишен и верен съюзник на САЩ в лицето на Южен Виетнам. Други го обвиняват, че е оставил войната да продължи три години, въпреки че е можел да постигне същата сделка още от самото начало. Критиците държат Кисинджър отговорен за тайното бомбардиране на неутрална Камбоджа през 1969 г. и за американската сухопътна инвазия там през 1970 г. която разшири конфликта в Югоизточна Азия и доведе до превземането на страната от убийствените Червени кхмери. Според други, които също го недолюбват, стремежът му да превърне шаха на Иран в котва на американската политика в Персийския залив всъщност го е насърчил да повиши цените на петрола и по този начин да подхрани манията за величие, довела до Иранската революция. Обвиняват Кисинджър за преврата в Кипър през 1974 г., за бруталните действия на Пакистан срещу бунта на сепаратистите.
Кисинджър е смятан поне за косвено отговорен за инспирирания от ЦРУ преврат, който сваля законно избраното социалистическо правителство на Салвадор Алиенде в Чили и убийството на генерал Рене Шнайдер, главнокомандващ въоръжените сили на Чили, който се противопостави твърдо на преврата.
Някои стигат и по-далеч, определяйки Кисинджър като военнопрестъпник, останал сляп за човешката цена на своите действия.
Според тях фокусът на Кисинджър върху реалностите от Студената война и желанието му да използва сила - открито или не - за постигане на целите на САЩ са го накарали да забрави за хуманитарната страна на въпроса.
Готовността на Кисинджър да постави стратегическия интерес пред общочовешките ценности е демонстриран през 1975 г., когато убеждава Джералд Форд да не се среща с руския писател в изгнание Александър Солженицин в Белия дом. Солженицин е символ на смелата съпротива срещу съветското потисничество, но Кисинджър се страхува от потенциално отрицателно въздействие върху политиката му на разведряване с Москва.
Усилията си за разведряване той описва като “стратегия за водене на конфликта със Съветския съюз”, която печели и на двете страни време за дипломация и избягване на горещ конфликт. Едно от многото постижения на Кисинджър е споразумението за контрол на въоръженията SALT I от 1972 г., постигнато със Съветския съюз. Договорът идва в период, в който двете страни в Студената война се конфронтират в прокси войни по цял свят. Споразумението поставя ограничения върху системите за противоракетна отбрана и върху разполагането на нападателни ракети и на практика обвързват двете страни с разведряване, а не с конфронтация.
ФрогНюз
