Петя Дубарова започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков. Поезията на Петя е белязана от желанието ѝ за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на доброта, щастие и усмивки. На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета.
Единствената ѝ стихосбирка "Аз и морето" е издадена посмъртно през 1980 г., а няколко години по-късно от печат излиза и книгата "Най-синьото вълшебство", в която е събрано цялото ѝ творчество, писма и личният ѝ дневник.
Ето едно нейно стихотворение, което ни напомня не само за зимата навън, но и за зимата във всеки един от нас.
***
Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите – чаша бяло вино.
Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.
Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.
Аз искам да изтръпна цялата –
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.
