„За мен беше шокираща тази подмяна на ценностите, която видях в България. Новото време не се отрази по най-добрия начина на хората тук - първичното стана водещо, варварството надделя и за съжаление, това не е нихилизъм”, споделя режисьорът, който живее 25 години в страната ни.
Мария Любенова, в. „България", Чикаго
Капката безвремие е миг от спектакъла на пиесата за любовта по Уилям Гибсън - "Двама на люлката", писана през 1951 г. Тангото е завладяващият танц на страстта, който, изтласкван често встрани от разума ни, ни прави безчувствени и студени, а човешкият живот е пълен с крайности.
За режисьора Саша Галперин танцът е онова нещо, което може да изтръгне от душата ни всяка истина, която често ненужно крием и заключваме дълбоко в себе си.
Започнах да ви разказвам за спектакъла, запленена от простичката философия на руския режисьор, че всъщност животът е едно танго. "В него има всички фази на човешките взаимоотношения: среща, запознаване, привличане, влюбване, екстаз и раздяла" - разказва Галперин като човек, който познава в детайли пластиката и танца. Триптих за любовта за него значи танц на страстта. Но любовта, според Саша Галперин, е и отговорност към човека, когото обичаш, към близките до теб хора.
На мен това ми напомня за мисълта на Екзюпери: "Всеки е отговорен за този, който е "опитомил!" Има логика наистина, но колко ли неща в живота ни днес са логични...
Така се роди и интервюто ми със Саша Галперин. Дано един ден можете да видите спектакъла му, изграден по вертикала на човешките взаимоотношения, по хоризонтала на чувствата и в ритъма на тангото, започващо след края на всяко действие.
Визитка:
Александър Галперин е гражданин на света. Роден е в Русия през 1955 година; завършва Московската театрална академия; поставя пиеси в над 5 руски републики и в още толкова европейски държави; в Благоевград живее повече от 25 години и е едно от най-атрактивните имена в театралния ни жанр; женен е, с едно дете.
Завръщането му на българска сцена е празник за родния театър след последното му няколкогодишно пребиваване в Израел.
- "Двама на люлката" е заглавие-перла за всеки театър и пиеса, която не слиза от световната сцена повече от половин век. Саша, какво е внушението, което целиш?
- Целя да извадя на светло любовта и сблъсъка на страстта у всеки от нас. Това не е моя приумица или на художника Пламен Бонев. Този сюблимен момент, когато чувството на страстта влиза в спор с разсъдъка и разума, е идея и на самия автор на пиесата. Трябва да се търси постоянно светлината, състоянието и силата на човешкото чувство да изведе човека на светло, да го окрили и извиси. Затова пиесата ми всъщност е разрез - разрез на живота на двама души, които осъзнават силата и ролята на любовта в живота им.
Публиката има и хипотетична, и специална роля, затова сме я качили на сцената, а след появата й като барометър и съдник аз съм до тук. Тя - публиката, поставена в триизмерна среда, вече оттук нататък ще моделира поведението на актьорите на сцената - затова избрахме на практика да я приближаваме и отдалечаваме до отделните епизоди, случващи се на сцената и в буквалния, и в преносния смисъл.
Искам да внуша, че всичко се променя, че в живота ни може да бъде светло или тъмно в зависимост от нашите желания, че от нас зависи дали ще сме щастливи или нещастни, сами или не. Всичко зависи от способността ни да постигаме хармонията в себе си и да говорим истината - това, което чувстваме, без да се притесняваме от разума. Защо мислите, че всеки копнее да се докосне до любовта? Ами защото тя е пречистващата енергия, за която няма нищо невъзможно.
- На публиката давате нов път към любовта - тангото. То ли ще ни върне вярата в нея, сред като и с нея постъпихме така, както с мита за съществуването на Дядо Коледа - обяснихме на всички, че не съществува, а тайничко се молим да ни навести?
- Може и да я спаси, не знам. Трябва да опитваме. Аз така виждам и усещам нещата. Вярвам, че любовта може всичко, че ще спаси света и ще ни направи отново човеци. Моженето - да чувстваме, да страдаме е отправната точка в избора на всеки, а животът е много индивидуален като тангото. Затова тангото е моят афинитет днес - тангото и пластиката.
Метафоричният език, който носи в себе си всеки танц, в тангото е най-конвенционален. В него има разказ и сам по себе си като танц той е един пластичен етюд. Няма две еднакви танга, всяко като сюжет е уникално, затова този танц прилича на живота.
- Саша, казваш, че сцената - мястото, на което стоим сега и където твоите герои танцуват своя танц на живота, е "капка безвремие". В светлината на тоя прожектор сега си ти. В този миг безвремие би ли споделил своята истина на глас, като човек, който познава любовта? Можеш да избереш да танцуваш и да мълчиш, но за читателите на вестник "България" е по-добре да говориш.
- Много ме затрудняваш с тоя въпрос. И трябва да говоря... Истината тогава е такава - драстично подменяне на стойностите, които човечеството само създаде и унаследява, в последните години много ме тревожи. Аз съм в България от 25 години, израснал съм в една друга среда и в едно друго време. Общувал съм с елита на руската театрална школа... За мен беше шокираща тази подмяна на ценностите, която видях в България. Новото време не се отрази по най-добрия начина на хората тук - първичното стана водещо, варварството надделя и за съжаление това не е нихилизъм. За последните 15 години преход имаме доста факти - примери на загубване на човешкия облик на "Човеците". Затова в спектакъла засягам ценностите, които ни помагат да оцелеем.
"Отговорни сме за тези, които сме опитомили" - казва Екзюпери. Сигурно всичко по пътя ни не може да бъде цветя и рози, но можем поне малко да бъдем отговорни, защото в същността си любовта е грижа за хората, които обичаш, на които държиш, които значат нещо за теб, които осмислят живота ти...
А моята истина, изречена в светлината на прожектора, в колбата на безвремието сега е: повече човечност, повече чувства, повече истина и откровение. Страстта не е порок, а катализатор - това е химия, която възниква между хората и която не е задължително да можем да обясним, но е задължително да можем да изживеем, да пуснем да мине през нас. Направим ли го, значи сме направили една крачка към любовта и самите себе. От какво се страхуваме, аз не разбирам, след като още Бог със създаването ни ни е подарил интуицията и вътрешния глас, който да ни води. Вземете за пример децата - има ли дете, което да греши, когато търси майка си и когато казва, че обича някого? А какво става после - заглушаваме всичко с разума и пресметливостта си. За мен всеки порив на душата трябва да се изживее, да се почувства...
Бих искал да съхраня моята последна капка безвремие до края на живота си. Подобни мигове са необходими на всеки човек - мигове на преливане на световете, на преливане на реалност и чувства, мигове на осъзнаване. Това е място за равносметка. Да си призная - в живота си съм имал няколко преминавания в безвремието, но слава Богу, съм ги имал. И точно тогава разбрах какво е важното за мен и кого обичам, на какво държа... И си давам сметка сега, че ако не бях организирал така своята психика, може би щях да бъда по-елементарен човек, щях да възприемам нещата по-еднозначно и просто. Давам си сметка, че ако се бях оженил по-рано, щях да имам сигурно още едно дете и сега щях да бъда повече години с човека, когото обичам. Но си давам и сметка, че това е в миналото и сега искам да дам каквото мога на театъра и българската публика, защото времето неумолимо върви и това, което може да се направи днес, не трябва да се оставя за утре.
Това е моето пожелание към всеки - да може да остане очи в очи със себе си и да признае пред себе си истината в миг безвремие.
