„Нашето общество има трагичен проблем с паметта. Десетилетия наред паметта е гилотинирана, хората, които я носят, са екзекутирани и репресирани, в учебниците, книгите, медиите паметта е цензурирана, манипулирана, осакатявана. В резултат днес имаме едно общество с осакатена памет. Много хора дори считат паметта за ненужно бреме, което ни пречи да вървим напред.“ Започвам с автоцитат от колонката си от миналата седмица, защото искам да продължа със същата тема.
През есента забелязах, че една от гранитните плочи на Мемориала на жертвите на комунистическия режим пред НДК е изкъртена и мястото зее като рана. Неотдавна отново минавах край гранитния Мемориал и се приближих, за да видя дали е възстановена. Призля ми от болка като установих, че зловещата рана продължава да зее отворена. Изкъртената плоча се беше превърнала в тъжна метафора, защото изкъртената памет на обществото зее по същия начин като непревързана и нелекувана рана. Това е централният мемориал на многобройните жертви на тоталитарния режим, затова вандалското отношение към него е гавра не само с 7526-те имена, изписани на гранитната стена, но и с всички знайни и незнайни жертви.
Стигнахме до абсурда, че понятието памет сякаш се отнася единствено за съветския паметник. Така се оказва, че ни е нужна само част от паметта.
Още повече че това не е първо поругаване на този мемориал. Преди две години той пак беше осквернен, като беше нашарен със свастики, сърпове и чукове. Червената боя недвусмислено показваше от кого е извършен вандализмът. Показва и още нещо – убийците и техните кръвни и духовни наследници не са се променили до днес. Показва, че ако имаха възможност и днес биха вършили същото. И преди всичко – показва, че в отношението на нашето общество към паметта за тези мъченици съществува проблем.
Преди два дни минах край Мемориала отново и видях, че плочата с имената е възстановена. Раната върху гранита е излекувана, но тя дълго стоя отворена, за да покаже, че раната в душата на обществото е трудно лечима. Защото паметта поставя на едното блюдо на везната жертвите, а на другото – техните палачи.
През последните години покрай разгорещените спорове около паметника на съветската армия неговите бранители непрестанно повтарят, че паметникът е памет и паметта трябва да се пази. Стигнахме до абсурда, че понятието памет сякаш се отнася единствено за съветския паметник. Наричам това абсурд, защото знаем, че на българска земя няма загинали съветски войници. Знаем също, че хилядите избити българи са изгубили живота си в резултат на съветската окупация на нашата страна. Така се оказва, че ни е нужна само част от паметта. Оказва се, че памет е нужна за окупаторите, макар те да не са дали жертви на наша земя, а за загиналите българи памет не е нужна. Това е ярък пример, че нашата памет е избирателна. Оказва се, че паметта ни е жертва на дългогодишната идеологическа пропаганда. Оказва се, че паметта е станала част от тази пропаганда. Паметта ни е била манипулирана твърде лесно, защото още в началото на миналия век Яворов пита:
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози – на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Не се ли оказва, че в идеологическата буря и пропагандния вихър на „повилнялата сбир“ сме изгубили представа за родина и родно? Нехаем за родните жертви, докато отстояваме пропагандните символи на окупатора, който ни обезродява. Може би нямаше да се вихрят спорове за съветския паметник, ако имахме памет и за българските жертви.
Допреди десетина години водихме люти битки, подобни на сегашните, дали трябва да се запази, или да се премахне усуканият монумент пред НДК, назоваван с безброй обидни прозвища. Въпреки че официално се наричаше „1300 години България“, той изпълняваше партийно-идеологическа функция. Доказателство за това е поставянето му на мястото на величествения мемориал на Първи и Шести пехотни полкове, който през 1979 г. е разрушен. Така са поругани над 3000 воини, паднали за България, чиито имена са били изписани на трите внушителни паметни плочи, издигнати под формата на буквата П, заграждащи пространството около лъва в центъра на мемориала. Това са имена на български герои. Трябва ли да имаме памет за тях? Бранителите на съветския паметник не желаят да отговарят на подобни въпроси. Те не ги вълнуват.
Не се ли оказва, че в идеологическата буря и пропагандния вихър на „повилнялата сбир“ сме изгубили представа за родина и родно?
Паметта е сложна обществена категория. Тя създава спойката на едно общество. Един от най-вълнуващите моменти на официални празници е тържественото изброяване на имената на безсмъртните исторически личности. Но в същото време сред най-опасните манипулации с паметта е, че тоталитарните общества я използват като идеологически инструмент. Чрез проблема с манипулацията на паметта Оруел е дефинирал същността на тоталитарните общества: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“. В тоталитарните общества паметта се интерпретира посредством идеологията. Затова според Хана Арент „идеологиите претендират, че познават загадките на целия исторически процес – тайните на миналото, сложните проблеми на настоящето, неизвестността на бъдещето“. Ето защо задачата на свободното демократично общество е да освободи паметта от оковите на идеологията, за разлика от някогашните признания на Хрушчов, които „скриват значително повече, отколкото разкриват“.
Миналата седмица написах отзив за новата книга на Тони Николов „Незабравена София“, основна тема на която е паметта. Една от покъртителните истории, които той разказва, е за Константин Муравиев – последния български премиер преди деветосептемврийския преврат. След като е прекарал дълги години в лагери, затвори, интерниране, лишаване от граждански права, унижения, той доживява последните си дни като превежда от френски за тогавашното предприятие „Всестранни услуги“. На един клиент, който попитал за името на изпълнителя на поръчаната услуга, служителка на предприятието отговорила: „Някой си Муравиев“. Името на някогашния български премиер не ѝ говорело нищо.
Когато млада архивистка посещава Димитър Пешев, за да записва спомените му, тя научава от него исторически факти, чрез които разбира, че в университета са ѝ преподавали история в идеологическа опаковка. А в залеза на живота си спасителят на евреите пише: „Когато хвърлям мислено поглед върху миналото, с неговите перипетии, височини и падения, възторжени надежди и мрачни разочарования, изпитвам болката на човек, паднал в пропаст от светъл връх“.
Паметта често причинява болка. Безпаметството осигурява безметежност. Но болка изпитва само живият човек. Чрез болката организмът алармира, че се нуждае от лечение. За да не загине, нашето общество трябва да открие целебната терапия за осакатената си памет.
Теодора Димова, Портал Култура
