Понеже псевдо-патриотичната истерия около разглобяването на срамния паметник в София започва да набъбва, да разровим малко архивите. Ето какво пише в списание „София“ през 1953:
„Конкурсът бе обявен през 1948 год. и при завършването му бяха представени 28 проекта. Правителствената комисия-жури, в която участвуваха и пребиваващите тогава в страната ни съветски архитекти проф. Поляков и Наумов, не утвърди проект за изпълнение.
Под натиска на общественото мнение и изказванията на съветските архитекти, определеното място за паметника бе изоставено и се потърси ново място, в централната част на града, за да може паметникът да въздействува всекидневно и непосредствено на гражданите на Столицата и пребиваващите гости от страната и чужбина.“
Това е само част от грозната истина около този монумент. Всъщност съветските господари не само не одобряват поставянето на паметника до Семинарията (набързо превърната в Дворец на пионерите, понеже и това сте забравили или никога не сте знаели). Нашите североизточни собственици не харесват и височината на проектирания паметник и настояват той да бъде вдигнат с още няколко метра. В резултат той става най-високият монумент в България, доста по-висок от паметника на Левски и дори от Шипка. Толкоз за националната гордост, която ви носи МОЧА.
А тези, които се чудят защо в момента се налага срамното нещо да бъде рязано и сваляно на части – ще видите като започнат да свалят долните части на нещото. За да държи безумния си ръст, кухата коруба е била напълнена здраво с бетон, не е ясно дали някой знае колко точно бетон. Освен безумната тежест, която се получава, с годините този бетон се свива и разширява (естествен процес заради атмосферните влияния) – това постепенно напуква металната обвивка и тя практически не е цяла.
Като всичко съветско, тази конструкция е била планирана да бъде вечна. И като всичко съветско – тази вечност е плиткоумна.
За съжаление бетонът в много български глави май също започва да се напуква.
Срам и позор са тия глави. По-голям от самия паметник.
Радослав Бимбалов
