НОВИНИ


Лъчезар Богданов: Бърз икономически растеж за България е постижим с привличане на глобални инвеститори

1 10065 29.12.2023
Лъчезар Богданов: Бърз икономически растеж за България е постижим с привличане на глобални инвеститори
Лъчезар Богданов БГНЕС

"Бърз икономически растеж за България ще е постижим само при отключване на инвестиционния потенциал – от привличане на глобални лидери в производства и услуги с висока добавена стойност до реинвестиране за разширяване на капацитета и технологично преобразяване на вече съществуващи успешни предприятия в страната", посочва икономистът.


Лъчезар Богданов, публикация в Института за пазарна икономика. Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.

 

Малко преди празниците Евростат най-сетне актуализира данните си за населението в България и така вече отчете, че към 2022 г. икономиката ни е преминала 62% от средното за ЕС ниво на БВП на човек от населението по паритет на покупателната способност. Тази новина бе покрита от злободневието в иначе наситения със събития – едновременно разглеждане на изменения в Конституцията и бюджета за 2024 г. – парламентарен финал на годината, но е може би най-разбираемият и общоприет поглед върху успехите и неуспехите на страната по пътя към просперитет и сближаване с по-богатите в Европа. И така – „догонихме“ с 12 процентни пункта за последните пет години, което е доста добре на фона на 13 пункта в Румъния и 10 пункта в Литва и Полша. Разликата е обаче краткият период, в който успяваме да поддържаме такъв темп на сближаване – ако вземем за отправна точка дъното на предходната криза през 2009 г., България скъсява разликата с 18 пункта, но Литва – с 32, Румъния – с 24, Естония – с 21, Латвия – с 20, а Полша – с 19, при това от по-висока стартова позиция. Иначе казано, по ниво на БВП на човек от населението България през 2022 г. е като Румъния през 2017 г., Латвия през 2013 г., Литва и Полша през 2010 г. и Естония през 2010 г.

 

Колкото и да са условни подобни сравнения, те би трябвало да фокусират обществена и политическа енергия в стремеж към постигане на бърз икономически растеж, и то не инцидентно, а за достатъчно продължителен период от време. В човешката история не са открити други начини (ако изключим късмета да откриеш огромни залежи ценни природни ресурси) за забогатяване и просперитет освен инвестиции във физически капитал и технологии, повишаване на знанията и уменията на човешкия капитал, и създаване на среда, насърчаваща предприемачество, иновации и конкуренция. Ключов момент и е дългият хоризонт – след повече от две десетилетия на растеж и догонване, въпреки връхлитащи кризи от различен характер, голямото предизвикателство пред страната е да не „забуксува“ на сегашното – not great, not terrible – равнище и да продължи устойчиво да догонва през цялото трето десетилетие.



Всичко това обаче няма да се случва във вакуум, изолирано от глобалните и европейските тенденции. България има силно отворена икономика, зависима от инвестиции и търговия с останалата част от света. И тук виждаме първото предизвикателство – възможно ли е да постигнем бърз растеж, ако основният ни търговски партньор навлезе в рецесия? През последните тримесечния виждаме нулев ръст на БВП в еврозоната, прогнозите за 2024 г. също са сравнително мрачни. Под макро данните виждаме и проблемите на Германия – най-голямата икономика, най-големият износител от ЕС, и същевременно най-голям клиент на българския износ. И докато пандемията за известно време маскира структурните проблеми на германската икономика, сега вече устойчивият спад в индустриалното производство и износа е безспорен – дотам, че индексът на промишленото производство е под нивото от 2015 година. Към това трябва да добавим още по-широката картина – дълго очакваното забавяне в Китай, съчетано с натрупване на огромен кредитен риск във финансовата система. А китайският инвестиционен бум през последните 15 години бе основен двигател на експортно-ориентираната тежка и високотехнологична европейска индустрия.

 

Същевременно изглежда, че инфлацията бързо върви надолу. Гледайки назад, годишното повишение на потребителските цени до края на ноември е 3,1% в САЩ, 2,4% в еврозоната и 5,5% в България. От една страна, веригите на доставките и другите „тесни места“ по линия на предлагането след пандемията бяха разрешени по-бързо от очакваното; Европа показа, че може да преодолее енергийното „скъсване“ с Русия след началото на войната. От друга страна, водещите централни банки изглежда са решени да следват мандата си за поддържане на ценова стабилност. Това се прояви в агресивно затягане на паричната политика – повишаване на лихвите съответно с 4,5 и 5,25 процентни пункта в еврозоната и САЩ през 2022 и 2023 година, като и обръщане на количествените улеснения. И доколкото погледите са към инфлацията при потребителските цени, огромният ефект първо се вижда при цените на суровините и индустриалните стоки. След пика – който за повечето суровини е август 2022 г. – виждаме практически успоредно спадане в цените. Още повече, значителна част от индексите са под нивата отпреди 24 месеца – общият индекс на суровините, следени от МВФ, е с 10% надолу, индексът на енергоносителите е с 19% надолу, индексът на неенергийните ресурси е на същата стойност. Ключови стоки отчитат дори по-сериозен спад – въглищата с 23%, медта и алуминият с 16%, цинкът с 23%, зърнените храни като цяло с 21%, пшеницата – с 32%, а така често коментираното в България слънчогледово олио – с 34%. Не би трябвало да е изненада в някои сектори ключовото предизвикателство за 2024 г. да бъде не инфлацията, а дефлацията. 

 

Така че българските компании вече работят в пазарни условия, върнали цените (поне) 2 години назад. Същевременно, местните разходи са нараснали – между 20 и 30% ръст на възнагражденията за последните две години за повечето отрасли. Но ефектите на промяната в монетарната политика тепърва ще „преливат“ към реалната икономика, а това изглежда се подценява от цяло поколение предприемачи и мениджъри, израсли в среда на практически нулеви лихви и неограничена ликвидност. Българската икономика традиционно се движи с известен лаг спрямо европейската и макар да е устойчиво в положителна територия, на фона на нулевия растеж в Европа, не трябва да се забравя, че вече отчитаме 10 поредни тримесечия на забавяне на ръста на БВП.



Един от секторите, който започва да усеща промяната, е този на информационните технологии. Като че ли вече близо 20 години постоянният растеж се приемаше за неизбежност, а основният аргумент – че почти изцяло бизнесът работят за външни пазари. Именно отвън може да дойдат проблемите – затягането на достъпа до финансиране на капиталовите пазари и високите лихви вече многократно свиват притока на свеж капитал към технологичните компании. Това „отрезвяване“ пряко променя очакваната стойност на български старт-ъп и развиващи се бизнеси, а косвено – намалява глобалния ресурс на разположение за инвестиции в ИТ разработки и услуги.

 

Стойността на недвижимите имоти и строителната активност също са силно изложени на промените в паричната политика. Българските търговски банки упорито подхранват кредитната експанзия – общият ипотечен кредит расте с 20% на годишна база към края на ноември – при абсурдно ниски лихви от 2,5-2,6%, при 4% средно за еврозоната и 4,2% в Германия. Това разминаване не е устойчиво и ще дойде момент на обръщане; в еврозоната като цяло цените на жилищата падат на годишна основа, в Германия – с близо 10%. Впрочем, през последните тримесечия вече имаме охлаждане както в броя на сделките, така и при разрешенията за строеж и новозапочнатите строежи на жилищни сгради.

 

Какво остава тогава? Като начало, крайно време е да се спре политическото истеризиране на тема извънредни обстоятелства, кризи и катастрофи, и да се върне мисленето в контекст на нормалност и с (поне) средносрочен хоризонт. Ако говорим за публичните финанси, трябва да възстановим целта за балансирани бюджети – дефицит от 3% от БВП не може да е цел, това е таван, който е допустим само при тежки и неочаквани шокове. В данъчната система е належащо да се преодолеят последиците от популизма с преференциални ставки по ДДС и други уж временни облекчения. От разходната страна – енергийният удар заради поведението на Русия е преодолян, време е да се сложи край на схемите за компенсации и непазарните тавани на цените на производителите. Със сходни аргументи трябва да се премахнат и всякакви субсидии за земеделски производители, които бяха допуснати като отговор на високите цени на торовете или пък след натиск при спада на цените след нормализирането на търговията със зърнени храни.

 

И пак да насочим поглед към структурните промени в управлението и финансирането на публичните услуги, които в дългосрочен план променят средата, качеството на живот и в крайна сметка – средата за бизнес. Доколкото  в средното образование например вече имаме фискални параметри, които стимулират записване и задържане на децата в училище, дават по-добра мотивация на учителите и осигуряват далеч по-добра материална база, то оттук насетне идва (трудният) фокус върху качеството и образователните резултати. Ако във финансирането на здравните дейности като че досега бюджетните параметри фаворизираха болничната помощ и достъпа до медикаменти, то сега трябва да решаваме структурни проблеми като дефицита на медицински сестри, липсата на адекватни услуги за долекуване и дългосрочна грижа, както и далеч по-фундаменталния въпрос за превенцията, профилактиката и качеството на живот. В социалното подпомагане трябва да се надскочи плащането на месечни добавки на половината деца и еднократния кеш за 15 септември и да се търсят решения, които изваждат десетки хиляди деца дългосрочно от порочния кръг на бедността и социалното изключване чрез добро образование. Списъкът може да бъде продължен – подобни въпроси и предизвикателства стоят пред всяка една публична сфера.



Ако гледаме към институционалните предпоставки, две са сферите на възможно подобрение. Промените в Конституцията не са краят, а началото на реформи, които да създадат по-добре функционираща съдебна система, гарантираща правата на гражданите и защитаваща собствеността и изпълнението на договорите. Но като че ли подценяваме важността на т.нар. независими регулатори, призвани да прилагат законодателството в определени области на стопанския живот и да балансират интересите на всички участници. Да припомним само ролята на Комисията за защита на конкуренцията, която, освен да осъществява контрол върху всички обществени поръчки в страната, е призвана да разследва и да се намесва при картели и други договорки за ограничаване на конкуренцията, при злоупотреба с монополно положение, при сливания и концентрации, които могат да застрашат пазарната среда; това практически означава да бъде „куче-пазач“ за всичко, случващо се в енергетиката, производството и търговията с горива, телекомуникациите, търговията на дребно във веригите, някои ключови сектори в производството на хранителни продукти и т.н.

 

В контекста на растежа и производителността, подобряването на човешкия капитал е „дълъг мач“ – от една страна, каквито и да е реформи в публичните политики ще дадат резултат след години, а от друга, в продължителен период бизнесът ще трябва да разчита на хора, вече формирани от образователната система. Казано просто – децата с ниски резултати в PISA и изобщо с практически липсващи базови знания и функционална грамотност са и ще бъдат значителна част от работната сила. За съжаление, това са именно уменията, които са предпоставка за бъдещо учене и преквалификация като възрастен – точно способността да се учиш, да възприемаш нова информация, да се адаптираш към различни потребности заради технологични или пазарни промени.

 

Разбира се, това единствено означава, че програмите и стимулите за учене през целия живот трябва да се преформатират из основи – очевидно в сегашни вид те изглеждат адаптирани към друга епоха с друга структура на икономиката. Едновременно с това имаме и намаляваща и застаряваща работна сила, до степен работодателите да разчитат в много голяма степен на населението над 55 и дори над 65 години. Всичко това при отворен пазар на труда в целия ЕС, което ще продължи да оказва натиск за вдигане на заплатите, независимо дали има глобална рецесия или спад на приходите на компаниите.

 

Цялостното мерило на успеха след всичко казано по-горе е капиталообразуването. Трансформация на структурата на икономиката, технологично обновление, внедряване и комерсиализиране на иновации, повишаване на производителност на труда – всичко това изисква инвестиции. Именно тук България изостава много. Да, действително през 2023 г. се наблюдава известно оживление при преките чужди инвестиции, а новината е, че вече преработващата промишленост е водеща дестинация, изпреварила финансите и недвижимите имоти. Но за целия период от 2010 г. досега ПЧИ се движат около 3% от БВП. Общите инвестиции в основен капитал в икономиката са в долните граници за страните от Централна и Източна Европа, като в последните години устойчиво са на ниво 18-19%, при 22-23% средно за региона, а цели 26-28% за лидерите. И ако се върнем към догонването – през 2022 г. в България инвестициите в реално изражение са горе-долу на нивото от 2010 г., т.е. де факто стагнация, докато за сравнение в Литва са нараснали повече от два пъти, а в Румъния – с 57%.



Бърз икономически растеж за България ще е постижим само при отключване на инвестиционния потенциал – от привличане на глобални лидери в производства и услуги с висока добавена стойност до реинвестиране за разширяване на капацитета и технологично преобразяване на вече съществуващи успешни предприятия в страната. Дали ще се случи зависи както от адаптивността на взимащите решения предприемачи, така и от способността на управляващите да дадат хоризонт на данъчна и регулаторна предвидимост, както и да сменят подхода си в привличането на нови големи инвеститори.


Препоръчай Сподели
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Ads / Реклама
Ads / Реклама