Президентите на България, Сърбия и Унгария търсят основание за съществуването си
Румен Радев става все по-тъжна фигура. Очевидно е, че опитите му да предотврати или поне да забави ангажимента на България спрямо Украйна са дразнещи, но неуспешни – а не е тайна и че са неискрени. Видимо стана, че съветските тотеми, ползвани и досега за руска пропаганда у нас, вече не са недосегаеми. Радев е тревожен. Външнополитическата програма на нашия случайно намерен държавен глава е провал. Радев вече не разполага и със служебно правителство: коалицията, която уж не е коалиция, възстанови обичайния ред, при който правителството и Народното събрание имат далеч по-голяма тежест от президента. Разбира се, сегашният кабинет и стоящото зад него мнозинство са едновременно нестабилни и до голяма степен компромисни, но докато войната в Украйна продължава, външният натиск спрямо България ще бъде за запазване на прозападния и съответно – проукраински курс на страната ни. В тази ситуация на Радев не му остават много ходове. Той може да говори и да се опитва да влияе на общественото мнение. Както и да заеме морализаторска позиция, подобаваща по-скоро на някакъв непопулярен парламентарен монарх.
Унгарските медии съобщават, че Радев е подписал в Будапеща нещо като меморандум, декларация, не точно споразумение (изобщо – документ с неясен жанр) в защита на традиционното семейство. Това издалеч напомня опитите на руската пропаганда да изтъкне Русия като страна, която по някакъв неясен начин защитава традиционни ценности в настоящата си война с Украйна. Президентите Радев, Вучич и Новак имитират позициите на големия червен баща в Кремъл. Какво е това? Обещание за Антиистанбулска конвенция? Или просто кризисен PR на амбициозен човек, губещ популярността си? Търсене на raison d’être. От унгарска страна причините на Каталин Новак за присъединяване към такъв президентски пакт вероятно са в лоялността към очевидно пропутинското правителство на Орбан. Заявеният консерватизъм на унгарската държава звучи доста по-убедително от предполагаемия такъв на Радев. За сръбския държавен глава Вучич причините за включване може би са просто в дипломатическия левъридж – търсенето на собствена дипломатическа тежест, значимост както пред ЕС, така и пред заинтересованата от Сърбия руска политика. Докато при Радев този вид жестове е просто отлагане на изолацията и политическия залез. Президентството ни никак не бърза в оповестяването на тази дипломатическа инициатива и допусна унгарците първи да обнародват новината. Хаосът, липсата на професионализъм и безпомощността в екипа на Радев си личат все повече. Той залязва доста по-безславно от идейния си предшественик Първанов. И постепенно попада в същата изолация, в която се озовава всеки наш държавен глава, опитващ се да води антизападна политика.
Новите промени в Конституцията са морално укорими, защото всеки у нас ще се съгласи, че точно Делян Пеевски не трябваше да им е нито автор, нито вдъхновител. Но тези промени допълнително орязват бездруго не безкрайните правомощия на президента. Ветото за изпращане на бронетранспортьори може би беше един от последните и то временни успехи на Радев. Той все повече се превръща в президент само по титла – по-скоро пътуващ вестоносец на едно русофилско крило български политици и бизнесмени отколкото обединителна фигура.
Времето за Радев изтича и той осъзнава това. Той се опитва да бъде забележим и активен, а същевременно вече не си позволява същия агресивен тон като през 2020, нито дори като този от лятото на 2023. Новогодишната реч беше не просто скучна – тя беше неочаквана с опитите за прикриване на конфликтите, в които Радев сам се вкара. Да, той отново използва ключовата фраза „историческа памет“ (разбираме съветски паметник) и класическите призиви за „единение“ и „заедност“ (последната дума като че ли беше изкована от Доган). Споменава суверенитета и държавността – и с това по забавен начин напомня новогодишната реч на своя белоруски колега Лукашенко. Но определено не говори толкова уверено като преди. Радев звучи казионно, уморено и по-меко. Може би се опитва да си върне нещо от аурата на институцията – аура, която навремето сам наруши с невнимателните си приказки за „безродници“.
Възможно ли е утре Радев да се превърне в новия Копейкин? Това донякъде вече се е случило. През 2024 покрай изборите за европейски парламент ще има временно съживяване на „Възраждане“, но тази проруска партия вече също изживя своя пик и бавно върви към заник. Радев може би се надява след края на втория си мандат да се превърне в партиен строител – фактически наследник на кремълската програма на Сидеров, Копейкин, неуспелия Янев, смехотворния Трифонов и на свиващата се БСП. Оттук и променящите се сигнали откъм президентството. Консолидация, забавяне на темпото, подготовка за скок, тоест за партийно строителство.
Това, което Радев пропуска, е, че до края на втория му мандат позициите на Русия в Европа значително ще са отслабнали.
За ФрогНюз
Манол Глишев
