Възторгваш се от Путин, но си ходиш на свободни избори, говориш срещу ЕС, но си стоиш под шапката на НАТО: и в България се въдят противници на либералната демокрация. Но съвсем скоро ще са принудени да се определят.
И в България, и по света къкри гърнето на недоволството срещу либералната демокрация. Всъщност това е мърморене срещу демокрацията като цяло, защото „нелиберална“ демокрация още никой не е виждал извън фантазмите на Виктор Орбан и реалните опити в Иран, Турция или Русия за създаване на нещо като фалшив или направо отровен демократичен двойник. Когато опозицията е в затвора, няма свобода на словото и основни права на хората не се зачитат, демокрацията се изражда в диктатура, пък била тя и диктатура на мнозинството.
Идеологически и тактически противници
Противниците на либералната демокрация спадат в две основни категории. Идеологическите противници са тези, които твърдят, че имат някаква алтернативна визия за управление на обществото. Тя може да е комунистическа (като в Северна Корея и донякъде Китай) или ислямистка (като в Иран и Саудитска Арабия). Най-често алтернативата обаче е просто някакъв вид авторитаризъм, базиран на силна и харизматична личност, необвързана еднозначно с определена идеология (Русия, Венецуела).
Идеологическите противници на либералната демокрация не само че имат алтернативен възглед за управлението – комунизъм, ислямизъм, автокрация, но го и налагат, тогава, когато могат. Всички опити досега показват, че идеологическите алтернативи всъщност слагат край на самата демокрация: дали ще е комунистическото управление в Китай или Северна Корея или Путинова Русия не е без значение, но и при двата модела политическите свободи на гражданите са силно ограничени. Същото важи и за ислямистките режими, най-интересен от които е Иран, защото той съчетава религиозната власт с някакъв вид избори и народно представителство.
Освен идеологическите, либералната демокрация има и тактически противници, които нямат алтернативна визия за управление, но използват атаките срещу системата като цяло, за да трупат конкурентни предимства в състезанието с други партии вътре в либералната демокрация. Съвременните популисти в голямата си част са такива тактически опоненти на мейнстрийма, които искат просто да сменят съществуващия „политически елит“ със себе си. За да изместят „елита“, популистите убеждават хората, че „системата“ (а това е либералната демокрация) е „корумпирана“, „не работи“ и трябва коренно да се промени. Началото на тази промяна са избори, на които популистите идват на власт. Краят е мъглив и неясен, но в крайна сметка експериментът – според популистите – си струва, защото „така повече не може“.
Ако либералната демокрация беше дефектна и не даваше добри резултати, не би имало значение дали противниците ѝ са идеологически или тактически: тя просто би трябвало да бъде сменена. Но интересното е, че всъщност либералната демокрация дава много добри управленски резултати като цяло и е извела много общества до просперитет и невероятен напредък. Каквито и да са съвременните кризи, те са несравними с това, което Ваймарската либерална демокрация в Германия е преживяла, за да се предаде на нацизма. В днешния ден свободните общества се справят с множество кризи – като пандемии, войни, миграция и т.н. – като дори запазват нормалния си модус на функциониране и не въвеждат някаква особена „извънредност“ или суспендиране на демократичните процедури.
Успешен период за България
България, например, по всички обективни показатели на развитие през последното десетилетие преживява най-успешния период в хилядолетната си история: мир, икономически растеж, спадане на бедността, догонване на по-развити държави и т.н. Въпреки това и у нас се въдят идеологически и тактически врагове на либералната демокрация, които изтъкват истински и въобразени нейни слабости. Това е нормално, защото самата демокрация допуска вътрешна критика и дори радикални антисистемни идеи, стига те да се защитават мирно и по демократичен начин.
Но следващите години – може би още 2024 г. – ще поставят идеологическите и тактическите противници на демокрацията у нас, а и на Запад като цяло, пред една дилема. Тези противници ще трябва да се определят. Досега в рамките на демократичната игра беше възможно тактически и идеологически позиции да се сменят редовно: говориш срещу ЕС, но не искаш да излезеш от него; подкрепяш Русия, но си стоиш на сигурно под шапката на НАТО; говориш срещу „джендърите“, но не си стигнал до мерките на Иран или талибаните срещу хомосексуалността; възторгваш се от Путин, но си ходиш с удоволствие на свободни избори и се изявяваш всекидневно по сравнително свободни медии…
Малко по малко възможностите за такава амбивалентност започват да изчезват в западния свят. И това е така по следните причини:
– В геополитически план идеологическите врагове на свободния свят са вече много силни. Китайската икономика е вече сравнима с тази на САЩ и е по-голяма от тази на ЕС. Това са огромни ресурси. Скритата помощ на Китай за Русия, например, е това, което прави възможно продължаването на войната на Путин в Украйна. И тук става дума най-вече за икономическа подкрепа, но също и за директни военни доставки от режими като Иран и Северна Корея, които икономически и политически са обвързани с Пекин;
– Нарасналата икономическа мощ на идеологическите врагове на Запада води и до тяхно желание да експериментират военно с конфликти, за да оспорят директно неговото геополитическо надмощие. Войната в Украйна е част от този процес, но към нея се добавят конфликтът в Газа и потенциални горещи точки в Тайван и Иран. За да запази своите позиции, Западът би трябвало да е много единен и внимателно и координирано да използва ресурсите си. Вече е ясно, че една победа на Русия в Украйна би застрашила директно ЕС и би повишила драматично разходите за отбрана на всички европейски държави, включително България. Същото се отнася и за други реални и потенциални конфликти в различни точки по света;
– Популистките аргументи се оказаха доста успешни и изведоха национал-популистки партии на челните места в множество демокрации. И тук не става дума само за Унгария и (доскоро) Полша, а за Нидерландия, Австрия, Франция… Дори в Германия радикална партия като „Алтернатива за Германия“ (АзГ) претендира за второто място в национален план, което е следвоенен прецедент. Това означава, че в даден момент ключови държави ще са във властта на популистки правителства в ЕС.
Една евентуална победа тази година на Доналд Тръмп в САЩ би била аналогично презокеанско развитие на нещата.
Накратко, ресурсите на идеологическите врагове на либералната демокрация нарастват, желанието им за открит конфликт със Запада се усилва, а в самия Запад на власт все по често идват тактически врагове или поне опоненти на либералната демокрация.
Има истинска опасност
Когато опасността е истинска – каквато е ситуацията в момента – свободните общества обикновено се мобилизират. Каквито и недоволства, фрустрации и оплаквания да има от „системата като цяло“, малцина са тези, които биха я сменили за Русия, Китай, а да не говорим за Северна Корея и Иран. Това важи и за нас, българите, въпреки различните носталгии по соца и евразийството, които се опитваме да култивираме.
В настоящата ситуация тактическите врагове на либералната демокрация на Запад (и у нас, като част от Запада) все повече ще бъдат разкривани като политически опортюнисти, които са готови на експериментална реторика, за да дойдат на власт, но всъщност не желаят реално да се разделят с либералната демокрация. Примерът с Мелони в Италия е показателен: тя използва доста радикална реторика, за да бъде избрана, но веднъж във властта, тя добре разбра опасността за цяла Европа от Русия и зае доста ортодоксална либерално-демократична позиция по този въпрос. Интересно е дали този модел ще бъде последван от Вилдерс и други национал-популистки лидери. Първият мандат на Доналд Тръмп също беше в този ключ (с уговорки), но от това не следва, че и евентуален втори мандат би бил такъв.
Дилемата на тактическите врагове на либералната демокрация е следната: от една страна, ако следват примера на Мелони, те започват да приличат твърде много на мейнстрийм партии и рискуват да загубят гласове на следващите избори. От друга страна, ако се радикализират твърде много, рискуват да изхвърлят демокрацията заедно с мръсната вода на собствената си електорална реторика. Виктор Орбан в Унгария тества тази граница и според много наблюдатели вече я е преминал.
От всичко това не следва, че начинът на живот на Запада е обречен и ще бъде унищожен от идеологическите му врагове. Но за да бъде запазен и съхранен, е необходимо известно „стряскане“ в западните редици и осъзнаване на мащабите на проблемите, които се задават. Не става дума за потенциална загуба на някои удобства на цивилизования живот, а за загуба на неговите устои и най-вече – на политическата свобода. Колкото по-бързо това осъзнаване се случи, толкова по-бързо и „тактическите“ врагове на либералната демокрация биха разбрали, че си играят с огъня. И че за няколко гласа повече може да се откажат от самото гласуване и свободната демокрация в дългосрочен план.
Време е да покажат истинското лице
Този анализ не беше илюстриран с имена на български политици съзнателно. Мнозина от тях виреят в амбивалентността между идеологическа и тактическа враждебност към либералната демокрация. И зад мантрата за „националния интерес“ се държат все едно имат алтернатива на свободния демократичен свят, чийто член за щастие сме. Времето на амбивалентността обаче изтича и всеки ще трябва да покаже истинското си лице. В началото на годината е редно да сме оптимисти и да се надяваме, че повечето лица все пак ценят свободата и демокрацията и просто от време на време се изкушават да изрекат друго по разбираеми електорални причини.
Автор: Даниел Смилов, Дойче Веле
Заглавието е на ФрогНюз
