Единствената и най-лесна стъпка, когато станем свидетели на насилие над дете е да подадем сигнал. Ситуацията може да бъде усложнена от това, че насилниците са съседи, че живеем в малки населени места. Много често става въпрос на личностни разстройства. Бащата например, ако говорим за мъже, за съжаление това са по-честите случаи, те са насилници и хората се страхуват от тях, те проявяват насилие спрямо всички.
Тези хора са опасни и човек се замисля преди да се намеси в подобен случай и аз не случайно употребявам думата намеса, защото нашата култура е патриархална и казва, че това си е работа на семейството - не се бъркай. Това обаче не е работа на семейството, това е работа на обществото и всички последствия са потресаващи.
Ние сме длъжници на нашите деца, за съжаление не са регулирани извънкласните услуги нито в училищата, нито в детските градини. Мога да кажа от нашия опит, че посегателствата над деца не са рядкост.
Това каза за ФрогНюз Мария Чомарова, клиничен психолог, психотерапевт и психоаналитик от фондация „Анимус”.
Ето го цялото интервю:
Здравейте, г-жо Чомарова. В началото на нашия разговор няма как да не ви попитам за последния потресаващ случай за насилие над едва 5-годишно дете в Пловдив. Какъв е вашият коментар за този случай, как въобще според вас се стигна до тази поредна жестокост ?
Ние работим ежедневно с подобни случаи и бих казала, че понякога се сблъскваме с доста по-потресаващи и разстройващи такива. Бих искала да коментирам факта, че толкова много специалисти са имали контакт с детето, не е било неглижирано от страна на социалната система, но в крайна сметка са пропуснали да регистрират симптомите на преживяно насилие. Разбира се такъв вид аутистичен спектър може да бъде вроден и децата със специални потребности стават обект на насилие, включително от страна на родителите и в училище и детската градина.
Това, което трябва да се знае е, че специалистите имат нужда от обучение, защото психолог и социален работник е много обща тема. Както лекарите имат нужда от специализация, така и специалистите имат нужда да се специализират, за да могат да отсеят причините на някаква клинична картина, симптомите, които виждаме в едно дете.
Когато говорим за насилие, нашият ум е направен да се защитава от много разстройващи факти, а когато говорим за сексуално насилие над деца това е такъв фактор. Това като че ли е последното нещо, което ние осъзнаваме и без тази предварителна подготовка, всъщност много случаи остават незабелязани.
Колко постъпили при вас сигнали за насилие над деца има през изминалата година?
За миналата година в нашия специализиран център “Зона закрила” са постъпили 189 деца с техните семейства, които са жертва на насилие, главно сексуално. Тук трябва да споменем, че има много случаи, които изобщо не достигат до социалната система. Тогава детето е било в нея, просто не е бил разпознат истинския проблем. Има много случаи, в които децата проявяват симптоматика, на много по-късен етап става ясно, че са преживели такова нещо.
Ние сме длъжници на нашите деца, за съжаление не са регулирани извънкласните услуги нито в училищата, нито в детските градини. Мога да кажа от нашия опит, че посегателствата над деца не са рядкост.
Споменахте, че има пропуски по отношение на институциите, че специалистите имат нужда от допълнително обучение. Има ли пропуски в законодателството. Трябва ли да има промени и в тази насока?
Законодателството е направено така, че да защитава и детето и семейството, и бащата и майката, всички членове на семейството. Ако има пропуски в законодателството, то е в случаите при деца, които са отглеждани от психично болни, самотни родители. Те не са диагностицирани, в голямата си част не се лекуват и тогава децата стават жертва не просто на насилие, а на психосоматичните симптоми и поведение на родителя, който ги отглежда.
В тези случаи много трудно може да се разчупи този порочен кръг и да се спаси детето. Вие си спомняте случая с Буда, той беше много ярък, стана медиен и благодарение именно на медиите нещата се развиха. Иначе има по-невидими на пръв поглед случаи на стотици такива деца.
Ако се направят специализирани центрове, каквито има в столицата, това са тези “зони за закрила”, които бяха основани с помощта на Уницеф, такива има в Шумен, Монтана, сега ще бъдат открити в Ямбол, Варна, Кюстендил, но би следвало да се открият във всеки един областен град
Прави впечатление, че сякаш обществото ни си затваря очите за подобни случаи, всеки се опитва да ги подминава. Какво показва вашата практика, действително ли се опитваме да се правим, че подобни проблеми не съществуват. Съвсем наскоро станахме свидетели на още един случай, дете беше оставено да спи буквално в обор.
Аз ви съветвам да зададете този въпрос към Държавната агенция за закрила на детето за синхронизираната телефонна линия за деца 116 111. Когато ние го управлявахме преди доста години сме получавали по 7 хиляди обаждания от деца и понякога пускахме по 500 сигнала на месец. Всъщност този телефон е входа към системата за закрила на детето. Според мен в България има доста добре регулирана система, ако тя се изпълнява добре от всички, ако отделите за закрила на детето отидат и направят проверка на място, говори се с учителите в детската градина и т.н.
Действително семействата са защитени от всякакви клевети, всеки може да се обади на тези телефони и да подаде сигнал с името си.
Нека припомним какви стъпки трябва да предприемем ако станем свидетели на насилие над дете.
Единствената и най-лесна стъпка е да се подаде сигнал. Ситуацията може да бъде усложнена от това, че са съседи, че живеят в малки населени места. Много често става въпрос на личностови разстройства. Бащата например, ако говорим за мъже, за съжаление това са по-честите случаи, те са насилници и хората се страхуват от тях, те проявяват насилие спрямо всички.
Тези хора са опасни и човек се замисля преди да започне да се намесва в подобен случай и аз не случайно употребявам думата намеса, защото нашата култура е патриархална и казва, че това си е работа на семейството - не се бъркай. Това обаче не е работа на семейството, това е работа на обществото и всички последствия са потресаващи.
Как можем да разпознаваме случаите на насилие над деца, кои са сигналите, които трябва да ни правят впечатление?
Ако става въпрос за тип сексуално посегателство от детски клуб или от някой учител по танци, съседи, познати дори и т.н. , тогава наблюдаваме промяна в детето, то показва, че нещо се е случило. Разбира се обикновено това е тайна, те са заплашени, но аз бих посъветвала ако на един родител му мине нещо такова през ума, да не го пренебрегва. Колкото и да му е неприятно и невероятно да си направи труда да проучи какво се случва.
Иначе симптомите са най-различни - депресия, агресия, разстройство в храненето, самонараняването при децата е симптом, промяната в академичните резултати. Всичко което е отклонение от нормалното съществуване на едно дете може да бъде симптом за такова нещо.
Хората се формират такива, каквито са от семейството и родителите. Всичко е един затворен кръг - насилието у дома се прехвърля в училище и след това върху партньорите ни, така ли е?
Разбира се, че е така, макар че всяко правило си има изключение, но за голямо съжаление при много голяма част от хората е точно така. Последните изследвания показват, че травматичните преживявания се предават и по наследство, генетично, не само като модел на поведение. От друга страна целенасочените усилия да се интегрира травмата, така че по никакъв начин да не пречи на живота прекъсва този порочен кръг. Точно поради тази причина са необходими не просто специалисти, а такъв тип специализирани звена, които съчетават в себе си детски психолози с опит, които да подкрепят и децата и родителите.
Семейството е много важно да се подкрепи, защото това е голяма криза за него. Има нужда от социален работник, който да адресира проблемите в училище и да подпомогне родителите да се справят с тях ако ги има. Нужен е и адвокат, който да консултира родителите, който да има право на представителство, включително и “Синя стая”. Ние имаме оборудвана "Синя стая", която изглежда като нормална стая с играчки и в нея разпитите на децата се провеждат от психолог или обучен социален работник.
В този момент съдията и адвоката на страните гледат през монитор какво се случва от друг етаж. В стаята всички въпроси, които се задават са в слушалката на колегата, който води разпита и вече той преценява начина, по който да ги зададе на децата. В София това нещо се случва, но е редно да се случва навсякъде. Хората да са спокойни, че детето няма да се рертравмира, защото това е другият ужас на родителите, които смятат, че е по-добре да не се говори за това, пък при децата не е така, те много бързо се развиват и могат да се възстановят от преживяното.
Интервю на Констанца Илиева
