Безалтернативността на българския преход породи голямото разочарование на народа, който се оказа в държава, разпределена между политици и олигарси. Станишев има профил на европейските чиновници, не може да носи отговорност за успехите и за неуспехите на партията.“Чиракуването” при Виденов помогна на Първанов да стане умел в политическите игри, казва преподавателят по Световна история в СУ
Интервю на Мая Стоянова
- Доц. Баева, политическият проект на Георги Първанов е вече факт. Инициаторите му заявиха, че не правят политическа партия, но заговориха за алтернатива на управлението. Искрен ли е президентът и чия алтернатива ще бъде “АБВ”?
- От няколко месеца сред част от обществото съществува желание за алтернатива на сегашното управление, но поне засега, то не намира някакъв сериозен носител. От тази гледна точка, проектът на президента Първанов отговаря на определени обществените нагласи. Нещо повече, съвсем наскоро премиерът Борисов заяви, че най-после с движението на президента ще се появи истинска политическа алтернатива, което го радва. С други думи, още преди да бъде учредено движението, то изглеждаше приемливо за двамата най-високопоставени държавни мъже. Идеята за алтернативен характер на движението беше ясно заявена и в словото на Първанов на 11 ноември, когато официално обяви своя проект. Тя обаче беше формулирана много по-амбициозно – за алтернатива не само на настоящото правителство, но и на целия преход. Дали Първанов искрено иска неговият проект да се превърне в алтернатива на днешните политически сили? Изобщо не се съмнявам в това, още повече, че всяка нова политическа формация, като започнем от 7 декември 1989 г., когато е създаден СДС, винаги се самоопределя като алтернатива на нежеланото статукво.
- Като историк и човек, който се е занимавал с политика, откривате ли в “АБВ” положителен заряд, личности, които могат да формулират нов тип политика, да дадат нова перспектива за България?
- Много се съмнявам. Първо, защото повечето от предишните “алтернативи”, въпреки предизвикателността си в началото, после се оказаха не много по-различни от вече съществуващите формации. Второ, защото за разлика от проектите НДСВ и ГЕРБ (с по четири букви) политиците в новото АБВ движение (с три букви, с което напомня повече на водещите партии от началото на прехода) са доста познати и показали какво могат, и какво не могат. В този смисъл, в този проект аз откривам по-скоро отдавна известното на всички ни желание на политиците да продължават да стоят в светлината на прожекторите, дори и когато техните организации вече са престанали да бъдат интересни за обществото. Струва ми се, че ако отдавна познатите политически лица около кръглата маса на 11 ноември в НДК можеха да произведат нов тип политика, то те щяха да са го направили още преди години.
Въпросът за това може ли да се създаде нова перспектива за България наистина е сериозен. Но тук се сблъскваме с една теза, лансирана в българското обществото от средата на 90-те години – че избраният път на България към демокрация от европейски тип и пазарна икономика от неолиберален тип нямат алтернатива. Затова единствените разлики между борещите се за парламентарно присъствие политически сили отчитаме само по това, коя от тях е способна да осигури по-бързо и успешно придвижване по този път. Идеята за безалтернативност на българския преход, според мен, е в основата на голямото разочарование на българите, които след много усилия и лишения в края на краищата се оказаха в една България, разпределена между политици и олигарси. И тогава, в началото на новия век, от желанието за промяна се възползваха новите ярки личности, например бившият български цар, който заложи на приказния спомен за “добрия цар”, или олицетворяващият “силната ръка” Бойко Борисов, който призова към възмездие. Но сега, аз лично, не виждам такива личности и то не защото подценявам научния или експертен потенциал на много от хората, които подкрепят президентския проект. А защото нито един от тях няма харизмата на предишните “спасители на отечеството”. Ни най-малко не подценявам и политическите качества на Георги Първанов – двукратният му избор е ясно доказателство за тях. Но той е политик на компромиса, на диалога, на търсенето на обединителни каузи, а алтернативата изисква ярко заявена и видима позиция.
- Ако хипотетично АБВ се превърне в партия, може ли да бъде реална алтернатива на ГЕРБ?
– Не мисля, че в рамките на следващата година Движението АБВ ще се превърне в политическа партия. Първо, желанието само за гражданско движение беше многократно подчертавано и второ, участието на президента Първанов в създаване на политическа партия наистина би поставило под въпрос надпартийния характер на институцията. Нито Първанов, нито неговите съветници биха допуснали такова нещо. А какво ще стане след като изтече и вторият мандат на президента, е рано да се прогнозира. То ще зависи от ситуацията в края на следващата година и от начина, по който тръгне Движението АБВ. Хипотетично обаче бихме могли да размишляваме по въпроса дали една президентска партия би могла да бъде алтернатива на сегашните управляващи? Според мене - да, защото при сегашната липса на истинска алтернатива на ГЕРБ, всяка нова сила естествено ще се разположи в опозиция на управляващите, които и да са те. Нека си припомним, как реагираха на политическото завръщане на Симеон Сакскобургготски управляващите тогава ОДС и правителството на Иван Костов – използваха влиянието си в съда и администрацията, за да не позволят на новата формация да се регистрира. Не по-малко ожесточена беше борбата на БСП и Сергей Станишев срещу първите стъпки на партия ГЕРБ. Сега пък чуваме гласове за импийчмънт на президента, като че ли президентът Желев не пропагандираше своите либерални възгледи, или президентът Стоянов не повтаряше, че е “седесар”.
- Приемате ли твърдението, че има ниша в лявото политическо пространство и президентският проект ще запълни този вакуум?
– Вярно е, че и политиката, както и природата не търпят вакуум – когато се създаде такъв, неминуемо нещо ще го запълни. Въпросът е дали достатъчно добре разбираме механизмите за структуриране на политическото пространство. Защото за разлика от природното пространство, политическото си има фази, в които доминира левият, и такива - в които доминира десният спектър. От години се говори за освобождаване на лявото политическо пространство, но всички опити на традиционните леви комунистически или прокомунистически формации да го заемат, завършват с неуспех. Според мен това е така, защото след края на Студената война живеем в свят, в който лявото е в дълбоко отстъпление, дължащо се на краха на модела на държавния социализъм от съветски тип. С това особено състояние на политическото пространство си обяснявам и позицията на Първанов. Той декларира, че иска да ориентира новото движение към центристкото пространство, което изглежда празно и свободно. Всъщност обаче то е заето от основните политически сили – инак защо те ще държат да се наричат левоцентристки или десноцентристки? По думите му вече не трябва да говорим за “ляво” и “дясно”, тъй като това мислене било “изхабено и безрезултатно”, а трябва прагматично да подходим към решаването на обществените проблеми. В контекста на общо разочарование от политическите партии това твърдение звучи добре. Но ако лявото и дясното вече не са актуални, по какъв начин ще се идентифицират партиите и по какви критерии ще гласуваме за тях? По външния вид на лидерите или може би по умението им да ни въздействат чрез медиите?
- Защо много партийни активисти и общественици, които предварително заявиха, че харесват проекта на Георги Първанов, практически не бяха допуснати до него, например Румен Петков?
– Наистина на тържествената премиера на проекта АБВ, на неговата кръгла маса имаше твърде малко партийни активисти на БСП. Имаше няколко на задните редици, които обаче приличаха по-скоро на съгледвачи, отколкото на съучастници. Дали причината за това е нежеланието на Първанов да се конфронтира с ръководството на БСП, дали неудоволствието от присъствието на членове на ръководството на БСП, изразено от нейния председател Сергей Станишев, или по-широкият центристки характер на замисъла е трудно да се каже. Аз мисля обаче, че става дума за третото – нежеланието “АБВ” да се възприема като продължение на БСП.
Колкото до Румен Петков, той изрази достатъчно ясно своето одобрение за проекта в пресата, а и не си представям как някой не би го допуснал да присъства, ако наистина го искаше. Румен Петков никога не се е съобразявал с това, което се говори за него и винаги е отвръщал на нападките. Така че тепърва ще разберем по какви причини не е бил на учредяването и дали скоро или по-късно ще се присъедини към Движението АБВ.
Но както казах и по-рано, в политиката е така, че даден политик, ако не се харесва на едни, обикновено се харесва на други. Трябва да отбележим, че в подкрепа на проекта се изказаха и много други политици от центристки и десни партии, който също не присъстваха на общественото му оповестяване. Сред тях имаше и такива, които предизвикват негативни нагласи така, както и някои от присъстващите. Но това е неизбежно при хора, които са били доста време в парламента, а после по една или друга причина са отпаднали от него. Някои от тях са готови да изпробват всякакви нови възможности, за да се върнат в активната политика. Вероятно трябва да потърсим отговор и на въпроса за неприсъствието на такива политици от дясно, като Мария Капон – дали наистина е била “приятелски” посъветвана да не се ангажира?
- Според вас има ли опасност разпада, който порази преди години десните партии, да се повтори сега и в лявото политическо пространство?
– Не, не виждам такава опасност. Опасностите пред БСП са плод на собствената й политика, а не резултат от външни фактори. Ситуацията, при която се създаде ДСБ, беше съвършено различна от тази, при която се създава Движението АБВ. Ако си спомняте, тогава, през вече далечната 2001 г., Иван Костов като лидер на СДС и министър-председател на най-успешното за годините на прехода правителство, първото което изкара пълния си мандат, загуби катастрофално изборите и неговата партия (или поне части от нея) не го подкрепи, а му поиска оставката. Той я подаде обиден и се разсърди на целия български народ, че не го е разбрал. Едва след като се съвзе, се отцепи от СДС и създаде нова малка, но ярка по своите позиции и послания партия – ДСБ.
В случая с Първанов няма нищо подобно – той беше подкрепен от БСП не само при първото, но и при второто си явяване на президентските избори, през цялото време е демонстрирано уважение към него, БСП винаги е заставала зад него при всеки опит на противниците му да го уязвят или да предизвикат свалянето му. Първанов няма за какво да е обиден на БСП, по-скоро може да бъде вярно обратното. Не мисля, че Първанов иска да направи “втора” БСП, като разцепи партията, от която е излязъл, за да се качи на по-висок пост. Амбициите на подобна формация не могат да се затворят само в лявото пространство, като започне борба с БСП за подялба на левите избиратели. В неговите думи, в подбора на поканените и техните заявления личи по-амбициозна задача – да се създаде представителен форум, който да обединява потенциала на цялата нация. Не случайно той повтори знаменитите думи на Дертлиев: “Да се управлява с ума и таланта на целия народ”.
- Има ли персонална отговорност Сергей Станишев за появата на АБВ, той обезличи БСП, но не пожела сам да си подаде оставка като неин лидер?
– Наистина смятам, че лидерът на БСП Сергей Станишев не съумя да изиграе докрай лидерската си роля. А тя е да се носи отговорност – както за успехите, така и за неуспехите на партията. И в това отношение личната вина за изборното поражение няма толкова голямо значение, защото партията е колективна сила. Тя има своето ръководство и когато то е наложило една линия, дори и в противоречие с настроенията на мнозинството, то трябва да понесе отговорността за поражението. И ако ръководството не желае да понесе отговорност за станалото, как може да я поиска от другите? Безспорната отговорност на Сергей Станишев за деморализацията на БСП обаче няма пряка връзка с проекта АБВ на Първанов. Убедена съм, че той е замислен или поне обмислян от Георги Първанов още докато БСП беше в управлението, докато се надяваше, че може да спечели още един управленски мандат. След десет години на президентския пост за Първанов БСП вече изглежда твърде тясна за неговия потенциал.
- Каква е вашата оценка като историк за последните трима посткомунистически лидери на левицата - Жан Виденов, Георги Първанов и Сергей Станишев?
. – Едва ли е съвсем коректно да сравняваме тези трима дейци на лявата БСП в годините на прехода, защото те действат в различни етапи на трансформациите, изправени са пред различни задачи и се опитват да ги решават по различни начини. Не съм забравила, че докато Жан Виденов беше лидер на БСП в периода от 1991 до 1996 г., сиреч в продължение на пет години, Първанов беше един от най-близките му помощници . Може би и това “чиракуване” при Виденов е помогнало на Първанов да стане толкова умел в маневрирането и в политическите игри. Не защото Жан Виденов беше добър в тези задкулисни игри, а защото някой трябваше да го прави и с това се бяха нагърбили Николай Добрев и Георги Първанов. Има и още едно подобие – и Жан Виденов, и Георги Първанов са политици, които сами са си пробили пътя нагоре. Единият е тръгнал от комсомола, откъдето влиза в политиката в годините на прехода и в най-кризисната за БСП 1991 г. Тогава тя за пръв път губи изборите, бе изправена пред вероятността да бъде забранена (да припомня, че това искане беше издигнато от Ахмед Доган), но Виденов се съгласи да я оглави. Първанов по-подобен начин се оказа на върха след втората загуба на властта и масовото недоволство срещу управлението, изляло се във всекидневни “подскачащи” демонстрации. Приликите обаче свършват дотук. Жан Виденов като лидер на БСП прояви силна воля и вяра в социалистическата алтернатива, желание да потърси друг, ляв модел на българския преход. Тези негови усилия бяха предварително обречени на неуспех от водещите тенденции в света и в Източна Европа. Те наистина се провалиха. Но той остана верен на себе си, подаде си оставката от всички постове – не само като премиер, но и като лидер на БСП на 21 декември 1996 г., сиреч двадесетина дни преди масовите демонстрации на 10 януари 1997 година. Докато Георги Първанов се прояви като умел в привличането на различни политици, в търсенето на съюзници, в преодоляването на противоречия. Що се отнася до Сергей Станишев, той е от друго поколение. Той е от наследниците на партийните функционери от времето на Тодор Живков, получили образование в чужбина в годините на прехода, на онези, които не са изживели голямото противопоставяне, на които липсва по-широк политически и житейски опит. Той е по-скоро от политиците с профил на европейски чиновници, отколкото на български политик на прехода. Това може да бъде предимство, но и недостатък – зависи от ситуацията.
