Майка и син, които родом са от Узбекистан, но от 22 години живеят в България, са заплашени от депортация. Поради сложна семейна ситуация, липса на съдействие и манипулация, Марина така и не успява години наред да уреди законно престоя си в България като член на семейство на български гражданин и живее като заложник. Още по тежка е вината й от това, че не успява да помогне на сина си да вземе документ при навършване на пълнолетие.
Как започва всичко
След разпадането на Съветския съюз и тежката ситуация в Узбекистан, Марина и нейният син Данил Кулагини решават да напуснат държавата си. В продължение на дълъг период от време лелята на Марина ги кани да дойдат в България, жената нямала деца и живеела само с мъжа си. След много размисли майката и синът в крайна сметка идват в България с туристическа виза.
“Опитахме да се регистрираме като бежанци, но още през 2005 г. получихме отказ с тезата, че Узбекистан е благоприятна страна. Докато вървеше делото до 2005 г. ние притежавахме български документи за самоличност, след това и те ни бяха отнети”, разказва Марина.
В София тя се влюбва в мъж, от който през 2007 г. ражда дъщеря си Йоана. Те успяват да сключат граждански брак, защото по това време жената все още притежава узбекистански паспорт. През 2007 г семейството се мести в село Врачеш, близо до Ботевград, където да им е по-лесно да отглеждат децата, предвид детски градини, училища и т.н. Родителите не срещат никакъв проблем да запишат Йоана в детска градина и училище, тъй като тя се води българска гражданка, не така обаче стоят нещата с Данил.
Тъй като детето нямало документи, било почти невъзможно да го запишат в училище. Като по чудо успели, но с помощта на връзки. Момчето завършва 12 клас, но не успява да вземе матурите, тъй като не го допускат до тях.
Въпреки това Дани успява да си намери работа, макар и на черно, защото няма документи. Първоначално помага в изработването на бъчви, после става сервитьор, след това влиза в строителния сектор.
През целия този период обаче той се чувства изключително потиснат, неговото ежедневие е свързано единствено с това да ходи на работа и да се прибира вкъщи. Приятели има, но не смее да излиза с тях, за да не го спрат полицаите и да му поискат лична карта. Неговата мечта е да учи, да се развива, да може да ходи свободно където си поиска и да пътешества. Тези мечти обаче бързо са заличени. През годините той започва да става свидетел на все по-засилващ се психически тормоз от страна на пастрока към майка му.
Адът
Мъжът, чието име умишлено не споменаваме, изпитва такава силна ревност към Марина, че дори не й позволява да работи. В един момент я пуска да работи при негови роднини, като редовно посещава работното й място, за да я проверява и контролира. Марина и Дани научават, че ако успеят да идат до Турция, там може да им се издадат документи и след това чрез туристическа виза да се върнат отново в България, но бащата категорично не ги пуска. Психическия тормоз става все по-сериозен, като се стига и до физически удари и моментът, в който майката и синът са изритани на улицата.
Обстоятелствата при него обаче не се развиват по най-добрия начин, той претърпява операция, след което се налага ампутация на долен крайник. Прибирайки се вкъщи той се обажда на Марина и я моли да се върнат при него, защото се е променил и има голяма нужда от помощ.
Те се прибират и с огромни усилия Марина успява да помогне на съпруга си да се възстанови доколкото може след ампутацията. През този период той не получава никакви средства, няма право на пенсия, защото е безработен. Издържат го съпругата му и сина й.
Възвръщайки силите си и достигайки до етап, в който да има право на пенсия, мъжът отново започва да става агресивен.
Нещата излизат извън всякакъв контрол след като той се обажда в полицията и подава сигнал, че редовно е малтретиран от сина на Марина - Дани, като целта е била те да бъдат арестувани, както и всъщност става.
Когато полицаите пристигат, Йоана им споделя, че всъщност баща й постоянно ги малтретира, жертвата не е той. След като установяват, че майката и синът нямат документи, те са задържани и отведени в бежанския лагер в Бусманци, където прекарват повече от 14 дни.
“Най-голямото ми притеснение беше дъщеря ми”, споделя Марина през сълзи.
“Йоана всяка вечер ми се обаждаше по телефона и плачеше, казваше, че още не я е удрял, но вече замахвал с бастуна. Много ме беше страх да я оставя сама в този момент, страх ме беше да не стане нещо. Тя беше подложена на същия тормоз, на който бях подложена и аз. Заплашваше я, казваше й също така, че ще отиде в училището и ще разкаже на всички каква е. Казал й е: “Ще видиш какво ще стане, какво те очаква".
На 25 януари Марина и Данил са освободени от СДВНЧ - Бусманци въз основа на заповеди, издадени от Областна Дирекция на МВР - София, с които мярката задържане се изменя с по-лека такава, а именно ежеседмично явяване в РПУ по деклариран от техен гарант адрес. Това не спира действията по депортация и заповедите им за връщане в Узбекистан. Тези заповеди са обжалвани и предстои да бъдат разгледани от съда.
"Вярваме тези заповеди да бъдат отменени! Но дори тогава, за Данил и Марина липсва законов ред, по който да бъдат легализирани в България. Това ще е възможно само, ако закона се допълни", категорични са от „Център за правна помощ – Глас в България“.
"Недопустимо е в националната ни миграционна политика и законодателство да няма режим, по който напълно интегриран млад човек, с изцяло българско самосъзнание, от който обществото ни има нужда, да не може да бъде легализиран, с право на престой, с легален достъп до пазара на труда, с възможност да учи и да се развива".
"Това е смазващо човека и увреждащо обществото ни! Няма да спрем да се борим това да се промени!", подчертават още от „Центъра за правна помощ – Глас в България“.
Констанца Илиева
