Как названието на най-значимата епоха в нашата национална история бе обсебено от прорурски кръгове
ПП „Възраждане“, АБВ – Алтернатива за българско Възраждане, „възродителен“ процес, план „Възраждане“… не звучи ли всичко това като завършена програма?
„Възраждане“ не е само име на политическа партия – макар че партията би искала да забравим този факт. Българското национално Възраждане е исторически период, обхващащ края на осемнайсети и целия деветнайсети век, та даже и началото на двайсети – ако включим в него македонските земи. Това е епохата на модернизиране и национално осъзнаване на българския етнос в рамките на Османската империя. Време на натрупване на богатства, формирането на образование и преса, както и на модерна национална идея. През Възраждането българите под влияние на няколко поколения учители, свещеници, меценати и журналисти стигат до концепциите за своята различност от останалите балкански християни, за национална Църква и постепенно – за възстановяването на своя национална държава. В общи линии, българското Възраждане отговаря на Просвещението и Романтизма за останалата част от Европа. Паралелно с нашето Възраждане текат аналогични процеси сред съседите ни гърци и сърби. Процесът съвпада по време опитите за реформиране и частично озападняване на Османската империя. В известен смисъл кулминация на Възраждането е Априлското въстание или българската национална революция срещу османския режим – революция, чийто непосредствен резултат е войната, довела до основаването на Третата българска държава. Всичко това отдавна е описано в историческата литература и донякъде се изучава в българските училища.
За модерната българска държава и нация Възраждането отдавна е станало епоха-еталон, пример за благородно и целенасочено усилие за въздигане, възпитаване на модерна цивилизация и национална култура. Духовниците, търговците, писателите, учителите и революционерите от този период общо носят почетното име народни будители. Всички български власти във времето се позовават на Възраждането в публични речи. Оттук следва интересната съдба на този емоционално обагрен термин.
Априлската линия
През 1956 г., дванайсет години след установяването на просъветски комунистически режим в България, до София достигат новините за началото на московската десталинизация. Новият генерален секретар на КПСС Никита Хрушчов отчасти признава, че дотогава практически обожаваният диктатор Сталин е управлявал чрез систематичен терор. Лоялната към всяка московска линия БКП провежда своя Априлски пленум, който има за цел да обнови лицето на властта. Обявена е нова линия във всички сфери на живота. Властите наблягат на паралелите между Априлското въстание и тази Априлска линия – още повече, че НРБ тъкмо тогава чества осемдесет години от въстанието. „Априлско“ става парола на одобрение за всяко освежаващо, предполагаемо младежко усилие в страната. С годините БКП постепенно разрешава и формирането на нова версия на българския национализъм: социалистически патриотизъм, обясняващ българската история като постоянно движение на широките маси срещу „чорбаджийските“, по-късно – срещу „буржоазните“ и „фашистки“ елити. Себе си управляващата Партия вижда като победилата организация, изразяваща интересите на масата от населението. През 1976-1981 държавата и Партията с нарастваща тържественост отбелязват стогодишнината отново от Априлското въстание, сетне от Освободителната война и накрая – хиляда и триста години от традиционно възприетата дата на основаване на Първата българска държава. От антинационалистическия и интернационалистки патос на ранния комунистически режим не е останало почти нищо. БКП е извършила почти пълно завръщане към първоначално отричаните от нея ценности на национализма. И през цялото време се позовава на въобразена приемственост с Възраждането и Априлското въстание. Разбира се, новата, произволно изградена представа за характера на българската нация е като за изцяло славянска маса от антиелитарни работници и селяни, активно и интуитивно отхвърлящи всякакъв елитизъм, християнство и буржоазни ценности. Нация, постигнала своя идеал не в обединението на всички български земи в една държава, а в щастливото и материално осигурено безвремие на непоклатимата комунистическа власт. Поне такава е пропагандната картина.
„Възродителният“ процес
Още от началото си властта на БКП в България не знае как точно да се отнесе с малцинствените групи у нас. Репресиите се редуват с показна толерантност. Религиозните, езикови и етнически групи ту са тормозени, ту са уверявани в добронамереността на Партията и правителството. Специално към мюсюлманските общности в НРБ отношението е особено сложно заради трудната комбинация от заявен комунистически интернационализъм, конституционно гарантирана религиозна свобода и недоверие към съседна Турция – страна, която не само е възприемана като исторически противник на България, но и членуваща в НАТО, военния блок, смятан за основното европейско предизвикателство пред СССР и сателитната му НРБ. Още от седемдесетте години обаче поведението на БКП към турците и помаците у нас става все по-репресивно. Постепенно претенциите за толерантност са изоставени и държавният курс минава към пълна и агресивна асимилация на тези малцинства. През 1985, едва четири години след честванията на хиляда и тристагодишнината, процесът по асимилация е наречен „Възродителен“ – отново по аналогия с българското национално Възраждане от век по рано. Ако не е станало ясно – комунистическата власт и в СССР, и в имитиращата го България никога не пропуска да формира действията си спрямо календара от тържествено отбелязвани исторически юбилеи. В случая българите-мюсюлмани и турците у нас са обявени за една и съща група етнически българи, които трябва да бъдат ребългаризирани. Ислямът и употребата на турски език, та дори самата употреба на традиционни за исляма арабски, персийски и турски имена са подложени на преследване. В условията на развит социализъм НРБ се връща към асимилационна политика, типична по-скоро за романтично-националистическите режими от първата половина на двайсети век. Пролетарски Kulturkampf. Най-сетне истерията и нуждата от намиране на враг за отклоняване общественото внимание от проблемите в страната довеждат до позорната „Голяма екскурзия“, тоест до прогонването на триста хиляди български граждани от турски произход – последното голямо престъпление на комунистическия режим през лятото на 1989.
Естетика на късния соц
Тук е мястото да се отбележи, че обликът, който БКП се опитва да придаде на героите от българското Възраждане (с които Партията постоянно се сравнява), търпи изменения. Портретите на големите интелектуалци и революционери от българската история губят реалните си исторически костюми „алафранга“, а придобиват ямурлуци, потури, калпаци, цървули, поясоци и антерии. Това е част от антиелитистката, антизападна естетика на социализма. Колкото повече се османизира гардеробът в изображенията, толкова повече се засилва антиосманизмът във „възродителните“ години. Същевременно се засилва катастрофичният разказ за столетията на османското владичество: миналото бива представяно все по-кърваво, вътрешното развитие на българските земи в Османската империя се премълчава. Докато икономическите затруднения водят НРБ към трети (и този път фатален) фалит, търсенето на вътрешен враг с цел сплотяване на редиците съвпада с възрожденската и „възродителна“ реторика от последното десетилетие на комунистическия режим.
Планът „Възраждане“
През 2015 г. тогавашният шеф на Комисията по досиетата Методи Андреев обнародва названието на плана за оцеляване на ДС при очаквания крах на комунистическия режим. В България отдавна неформално се говори, че липсата на лустрация и фактически запазеното влияние на просъветски (по-късно проруски) кадри, произлизащи от старата БКП деформират Прехода от диктатура към демокрация като обикновена мимикрия, в която дотогавашните власти продължават да контролират процесите в страната, а по-голямата част от опозицията се оказва питомна. Публикациите на Методи Андреев само потвърждават вече известното. От 1983 година насетне „младите“ в БКП (като Андрей Луканов и Петър Младенов) предупреждават партийното ръководство, че икономиката на НРБ няма да издържи още един фалит. Този път СССР вече не е способен да помогне със заеми и суровини, а кредитът на българския режим пред традиционните заемодатели от австрийски, баварски, люксембургски и швейцарски банки е спаднал. Целият Източен блок бавно, но сигурно върви към икономически крах и вероятни вътрешни сътресения. Така че още в хода на „възродителния“ процес ДС разработва плана „Възраждане“ – на практика списък с благонадеждни кадри, които да получат начален тласък в бизнеса, образованието, институционалната кариера и политиката в случай на падане на властта на БКП. Името, съвпадащо с това на важния исторически период, показва и амбицията за постепенно възстановяване на властта у правилните хора.
Версии на „Възраждания“ в нова България
През 2014 г. вече в сегашната ни Република България са учредени две политически партии, позоваващи се на Възраждането още в името си: АБВ или Алтернатива за българско Възраждане на бившия президент, историк и агент на ДС с оперативно име „ГОЦЕ“ Георги Първанов, както и ПП „Възраждане“, ръководена от също историка Костадин Костадинов. Първанов и Костадинов по нищо не се различават във външнополитическите си идеи: те са твърдо проруски настроени, заявяват се като „патриоти“ и са повече от критични към новия очевидно прозападен курс на страната, превърнала се в част от ЕС и НАТО. Фактът, че и двамата са историци, възпитаници на най-силно идеологизираната специалност от времето на комунистическия режим, както и детайлът, че Първанов е бил на отчет в ДС само добавят плътност към „възрожденската“ идентичност. Всъщност политическият проект АБВ е по-стар от учредяването на партията на „Гоце“ Първанов. Любопитно е, че основаването на двете партии съвпада по време с началото на първата агресия на Путинова Русия срещу Украйна и предхожда с две години серията планове за проруски и антизападни държавни преврати в България и Черна гора от 2016, както те бяха описани от разследващия журналист Христо Грозев. Докато Първанов и АБВ се опитваха да се задържат в системното говорене и в поне една формална лоялност към съществуващата държава, то другото „Възраждане“, това на Костадинов, нерядко си позволява откровено антисистемни призиви към съпротива срещу съществуващата държавна уредба.
„Възражданията“ като политически феномен споделят основни общи характеристики. Първо – позоваване на историческия период на националното Възраждане. Второ – панславянска и оттам антизападна, просъветска, по-късно проруска модификация на българския национализъм. Трето – антиелитизъм и повече или по-малко видима антисистемна насоченост (в случая с АБВ антиелитизмът минава през избирателен елитизъм, елитизъм на алтернативната, „червена“ буржоазия и алтернативната, проруска част от интелектуалната прослойка). Трето – лична, кадрова, биографична и историческа връзка с ДС и БКП. Четвърто – откровена насоченост срещу малцинствата в България. Самата системна употреба на термините „Възраждане“, и “възродителен“ в кръгове с една и съща идеология е показателна за общ исторически наратив, чрез който се мотивират общи политически цели. Пред нас стои очевидно съгласуван инженеринг. Нещо повече – проектите АБВ и ПП „Възраждане“ са насочени към различни сегменти от българското общество: напълно в духа на хибридната пропагандна война, АБВ се стреми (или се стремеше) към умовете на относително по-богати и образовани граждани с интелектуално левичарски уклон, докато „Възраждане“ неприкрито флиртува н необлагодетелстваните, недоволните слоеве. И в двата случая основата на посланието е соцносталгия и антизападна, антидемократична нагласа, но насочени към различна публика.
Образът на историческото Възраждане
Забелязвате ли колко много се говори напоследък за патриотизъм? Вместо да бъде интимно преживяван, патриотизмът се оказва политическо знаме. Той замества религията, образованието и дори морала. Патриот ли си (на думи), това е вече достатъчно. Този гръмък, демонстративен патриотизъм е резултат от възпитавано у населението ново чувство, че патриотизмът е завършена идея, даже идеология, дори система. И си върви с изолационизъм. Новият тип патриотизъм е затворен. Той представя Възраждането като изолиран период, несвързан с европейското Просвещение, с османския Танзимат и с аналогичните национални просвещения и възраждания на Гърция и Сърбия. Съответно естетиката на така представяното, на практика фалшифицирано Възраждане, отново отхвърля историческия факт, че Възраждането е със западна насоченост. Българските интелектуалци и революционери от деветнайсети век застават срещу изостаналия и жесток османски режим от позицията на свободолюбивата, прогресистки насочена, модерна, християнска и постхристиянска западна цивилизация. Нашите възрожденци реално се носят „алафранга“, тоест в панталони, с вратовръзка, риза, затворени обувки и сако. По-състоятелните добавят часовник и жилетка. Естетиката на селската носия им е чужда, те се стремят да се отдалечат от нея. Представянето им в ямурлуци представлява мистификация, подмяна на реалността. От програмната фраза на Васил Левски за Републиката почти винаги отпада третата ѝ характеристика: „свята и чиста, демократска“. Това „демократска“ редовно се пропуска от любителите на различните посткомунистически възраждания. По същия начин от масовата представа биват постепенно заличавани образът „алафранга“, европейските конотации на думите на реалните ни възрожденски герои… и относително редовните им антируски изказвания. Следете посланията на сегашните ни „възрожденци“. В тях ще намерите отразени всички заявени интереси на днешната руска държава. И нищо от реалния образ на Възраждането.
За FrogNews
Манол Глишев
